Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Металната врата, покрита с бодлива тел, се дръпна автоматично, когато единият от войниците натисна нещо отвътре. Макгий и Сюзан необезпокоявани излязоха на доковете, а вратата се затвори зад тях.

Вървяха в тъмнината, като Сюзан се придържаше за ръката на Макгий, към няколкото реда големи тъмни сгради, от които не можеха да видят пристанището.

— А сега? — прошепна тя.

— Трябва да намерим рибарския кей и да потърсим корабчето „Златната мрежа“ — обясни Макгий.

— Изглежда прекалено лесно — замисли се Сюзан.

— Прекалено лесно — повтори неспокойно той. Младият мъж отново погледна към контролния пункт и лицето му остана разтревожено.

Леонид Голодкин беше капитанът на „Златната мрежа“, трийсетметров риболовен траулер с огромно пространство за складиране на улова. Беше червендалест грубоват човек с ъглесто, обветрено лице и големи ръце.

Един от моряците му го извика и той дойде до перилото на мостчето, пред което го чакаха Макгий и Сюзан в слабата жълта светлина на пристанищната лампа. Голодкин се намръщи. Двамата с Макгий започнаха да говорят бързо и емоционално на руски.

Тя не разбираше думите им, но й беше съвсем ясно какво бе настроението на капитана. Едрият мъж бе сърдит и уплашен.

Нормално, когато Макгий имаше да изпраща материали чрез Голодкин до турските рибари, той му ги предаваше чрез един батумски продавач на контрабандна водка, чието седалище бе през няколко улици от доковете. Двамата почти не се бяха срещали лично и Макгий никога не бе идвал при корабчето. До тази нощ.

Голодкин притеснено огледа доковете, като явно се боеше от любопитни минувачи, агенти на тайните служби. В продължение на един ужасно дълъг миг Сюзан си мислеше, че ще им откаже да се качат. После Голодкин отмести с нежелание подвижната част на перилото при мостчето и им даде знак да се качат. След като с мърморене бе решил да ги вземе, той явно бързаше да ги прибере във вътрешността на траулера, където никой няма да ги види.

Прекосиха задната площадка, стигнаха до спирална метална стълбичка и се спуснаха долу. Тръгнаха след капитана по студен и мрачен коридор с дъх на мухъл, като Сюзан се чудеше дали някога отново ще попадне на място, което да не й изглежда чуждо и противно.

Каютата на капитана в края на коридора също бе неприветлива, макар помещението да беше добре отоплено и ярко осветено от трите лампи. Имаше бюро, на което бе оставена полупълна бутилка коняк, — библиотека със стъклени прегради, шкаф за напитки и четири стола. Койката бе отделена от каютата със спусната завеса.

Голодкин им посочи два от столовете и те седнаха. Макгий посочи с глава бутилката и попита Сюзан:

— Искаш ли чаша от това?

Тя цялата трепереше. От самата мисъл за коняка й стана по-топло:

— Да. Сега ще ми дойде много добре.

Той помоли на руски Голодкин да им сипе коняк, но преди капитанът да успее да отговори, завесата пред нишата прошумоля и ги накара да се обърнат натам. Прошумоля… и се отвори. В каютата влезе доктор Лион Витески. Той държеше пистолет със заглушител и се усмихваше.

Младата жена бе потресена. Разсърдена, че отново са я предали и разгневена, че са я накарали да участва в още един спектакъл, тя погледна към Макгий сърдита за собственото си доверие към него.

Но Макгий изглеждаше изненадан колкото нея. При вида на Витески той се надигна от стола си и посегна към джоба на сакото за своя пистолет.

Капитан Голодкин го спря и отне оръжието му.

— Леонид — обвинително надигна глас Макгий. После добави нещо на руски, което Сюзан не разбра.

— Не обвинявай горкия Леонид — спря го доктор Витески. — Той нямаше друг избор, освен да застане на наша страна. Сега седни, моля ти се.

Макгий се поколеба, но седна. Погледна към Сюзан, видя съмнението в очите й и я увери:

— Не знаех.

Искаше да му повярва. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, в очите му имаше страх и изглеждаше като човек, който изведнъж се е сблъскал със смъртта. „Но той е добър актьор“ — припомни си тя. Дни наред я беше лъгал; може би продължаваше да я заблуждава.

Витески заобиколи бюрото и седна на капитанския стол.

Голодкин застана до вратата с непроницаемо лице.

— Знаехме за теб вече две години и половина — съобщи Витески на Макгий.

Бледото лице на Макгий се зачерви. Смущението му изглеждаше неподправено.

— Знаехме и за контактите ти с Леонид почти от същото време — продължи Витески. — Добрият капитан работи за нас още откакто открихме, че го използваш за куриер.