Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

— Защо, толкова ли сме важни?

— И още как — замислено каза той. — Ако изпуснат тебе, ще трябва да се простят с надеждата за един от най-големите разузнавателни удари на всички времена.

През бариерата премина още един камион.

— Ако успеят да те пречупят и да се доберат до тайните, които знаеш — продължи Макгий, — ще имат достатъчно данни, за да наклонят везните на равновесието между Изтока и Запада завинаги в полза на Изтока. Ти си много важна за тях, мила госпожице. А щом разберат, че и аз съм им изменил, ще имат също толкова силно желание да върнат и мене. А може да съм им нужен и повече, защото ще трябва да узнаят колко от дълбоко законспирираните им агенти в САЩ са компрометирани.

— А колко от тях си компрометирал?

— Всичките — засмя се той.

Дойде и техният ред на контролния пункт. Макгий свали прозореца си и им подаде двата пропуска. Проверката беше съвсем формална — върнаха им документите почти веднага след като ги поеха.

Макгий благодари на войника, чието внимание вече бе насочено към камиона зад тях. После се насочиха към Батуми и Макгий вдигна прозореца си.

— Хайка за черноборсаджии, както и предполагах — обясни той.

Когато поеха през предградията на малкия пристанищен град, Сюзан отново попита:

— Щом си завършил в Уилоуок на осемнайсет години, защо не са те внедрили в САЩ преди деветнайсет години?

— Внедриха ме. Завърших там колеж и медицински факултет със специалност бихейвиористика — наука за човешкото поведение. Но когато успях да получа с връзки отговорна работа в Пентагона, вече престанах да съм верен руснак.

Нали ти казах, по онова време възпитаниците се подбираха на тринайсетгодишна възраст. Още не включваха тригодишните в уилоуокската програма. Аз бях изживял нормално дванайсетте си години в Русия, преди да започне подготовката ми, така че имах някаква база, въз основа на която да сравнявам американската и съветската система. Изобщо не ми беше трудно да се преориентирам. Изпитвах любов към свободата. Отидох във ФБР и им разказах всичко за себе си и за Уилоуок. Първите няколко години ме използваха за пренасяне на неверни сведения, които объркваха съветските кроежи. А след пет години бе взето решение да се върна в СССР като двоен агент. ФБР ме „арестува“. Последва голям процес, на който отказах да призная каквото и да е. Във вестниците ме наричаха „мълчаливия шпионин“.

— Господи, спомням си! По онова време това беше голяма история.

— Широко беше разпространена версията, че макар и заловен при предаване на поверителна информация, аз бях отказал дори да назова и страната, за която работя. Всички знаеха, че е Русия, разбира се, но аз играех удобната роля на мъченик. В КГБ бяха изключително доволни.

— Което е било целта, нали?

— Разбира се. След процеса получих присъда за много години затвор, но не лежах дълго. След по-малко от месец СССР набързо ме размени за един заловен американски агент. Когато ме върнаха в Москва; бях посрещнат като герой, който е запазил тайната на уилоуокската програма и дълбоко законспирираната шпионска мрежа. И тук станах прочутият мълчалив шпионин. Накрая ме върнаха на работа в старата ми алма матер, което беше и голямата надежда на ЦРУ.

— И от тогава предаваш информация в другата посока към Съединените щати.

— Да — кимна той. — Имам двама помощници в Батуми, двама рибари, които са на договор с държавно предприятие и затова са собственици на корабчетата си. Те са грузинци, разбира се. Ние сега се намираме в Грузинската ССР, а много грузинци ненавиждат московската власт. Предавам данните на рибарите си, а те от своя страна ги предават на турските си колеги, с които си определят среща в средата на Черно море. А след това материалите някак стигат до ЦРУ. Един от тези рибари ще заведе и нас при турците, горе-долу както предава и съобщенията ми. Поне се надявам да го направи.

Достъпът до доковете на Батуми бе ограничен — там се отиваше само след проверка в един от няколкото контролни пункта. Имаше охранявани входове, през които преминаваха натоварени със стока камиони, един вход, предназначен за военни превозни средства, и входове за докерите, моряците и останалите работници, които бяха длъжни да се движат пеша; Сюзан и Макгий тръгнаха към един от тях.

Нощем доковете бяха слабо осветени и мрачни освен при контролните пунктове, където имаше включени прожектори. Вратата за пешеходците се охраняваше от двама униформени войници, въоръжени с автомати „Калашников“ — бяха увлечени в оживен разговор, който се чуваше и извън бараката им. Никой от тях не пожела да излезе от топлата барака, да ги огледа по-отблизо. Макгий плъзна фалшивите документи през прозорчето на гишето. По-възрастният ги погледна бегло и бързо им ги върна, без да спира да говори с другия.