Дийн Кунц - Древният враг

— Какво правят тук? — недоумяваше Били. — Как са попаднали тук?

Копърфилд се обади по радиото от улицата отгоре:

— Какво става, Веласкес?

Били бе така смаян от животинската процесия, че не отговори веднага.

Между котките и кучетата започнаха да се мяркат и други животни. Катерици. Зайци. Сива лисица. Миещи мечки. Още лисици и катерици. Скункси. Всички гледаха право напред, забравили всичко друго, освен нуждата да не спират да се движат. Опосуми и язовци. Мишки и койоти. Всички се спускаха стремително по пътя към Ада, трупайки се едни връз други, без нито веднъж да се препънат, поколебаят или захапят. Този странен парад бе бърз, непрекъснат и хармоничен като лееща се вода.

— Веласкес! Пийк! Докладвайте!

— Животни — каза Били на генерала. — Кучета, котки, миещи мечки, всякакви видове. Река от животни.

— Сър, те бягат надолу по тунела под Скайлайн роуд — рече Рон Пийк.

— Под земята — каза объркан Били. — Това е лудост.

— Оттеглете се, дявол да го вземе! — каза настоятелно Копърфилд. — Измъквайте се веднага. Веднага!

Били се сети за предупреждението на генерала непосредствено преди да слязат през люка: „Ако нещо се раздвижи там долу… дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Отначало подземният парад на животните бе потресаващ, ала не особено плашещ. Сега странната процесия стана изведнъж зловеща, дори заплашителна.

Ту-там между животните се виждаха змии. Десетки змии. Дълги черни смокове, плъзгащи се бързо с глави, вдигнати на една-две педи над пода на отводнителния канал. Имаше и гърмящи змии, чиито плоски дяволски глави стояха по-ниско от тези на по-дългите смокове, ала и те се движеха така бързо и извиващо се, тълпейки се със загадъчна цел към едно мрачно и не по-малко загадъчно местоназначение.

Въпреки че змиите обръщаха не по-голямо внимание на Веласкес и Пийк, отколкото кучетата и котките, тяхното появяване бързо извади Били от унесеността. Той мразеше змиите. Обърна се към посоката, от която бяха дошли и сръга Пийк:

— Давай. Мърдай. Да се махаме. Бегом!

Чу се нещо между писък, крясък и рев. Сърцето на Били заби като пневматичен чук. Звуците идваха от канала на Скайлайн роуд, от пътя към Ада. Били не посмя да погледне назад.

Това не беше нито човешки писък, нито животински звук и все пак беше безспорно вик на живо същество. Не можеше да има съмнение в грубите чувства на чуждото, смразяващо кръвта врещене. Това не бе писък на страх или болка. Това бе изблик на ярост, омраза и трескава жажда за кръв.

За щастие този злобен рев не идваше отблизо, а отдалече нагоре в планината, откъм горния край на канала на Скайлайн роуд. Звярът — или каквото бе това — още не беше до тях. Ала идваше бързо.

Рон Пийк се спусна назад към стълбата и Били го последва. Затруднени от обемистите си костюми, забавяни от извития под на тръбата, те тичаха залитайки. Въпреки че разстоянието не бе голямо, те напредваха подлудяващо бавно.

Нещото в тунела изкрещя отново.

По-близо.

Това бе едновременно и вой, и ръмжене, и рев, и бучене, и раздразнено врещене, един злобен звук, който пробождаше ушите на Били и забиваше студени метални шипове в сърцето му.

По-близо.

Ако Били Веласкес бе страхуващ се от Бога назаретянин или фанатичен християнин-фундаменталист, той щеше да знае кое животно може да издава такъв рев. Ако му бяха обяснили, че Нечестивия и Неговите безбожни слуги шестват по земята в телесни форми и търсят да завладеят лековерни души, той веднага щеше да разпознае този звяр. Той щеше да каже: „Това е Сатаната.“ Ехтящият през бетонните тунели рев бе наистина така ужасяващ.

И по-близо.

Приближавайки се.

Идвайки по-бързо.

Обаче Били бе католик. Съвременният католицизъм е склонен да омаловажи разказите за миришещите на сяра ями на Ада в полза на изтъкването на огромното милосърдие и безкрайното състрадание на Бога. Протестантите-фундаменталисти и екстремисти виждат ръката на Дявола във всичко, от телевизионните филми по романите на Джуди Блум до сутиена. Обаче католицизмът дърпа една по-спокойна, по-безгрижна струна. Римската църква даде сега на света неща като пеещи монахини и свещеници като Ендрю Грийли. Ето защо Били Веласкес, отгледан като католик, не свърза веднага свръхестествените сатанински сили със смразяващия рев на този непознат звяр — макар и да си бе спомнил така ясно онази стара история от комиксите за пътя към Ада. Били просто разбираше, че мучащото създание, което се приближаваше през червата на земята, е лошо същество. Много лошо същество.