Дийн Кунц - Древният враг

Всички, включително и Брайс, се дръпнаха встрани.

Собственото тегло на вратата подпомогна значително тласъка и тя продължи бавно-бавно да се отваря навътре.

Редник Паскали прикриваше с автомата си, а Брайс и Копърфилд извадиха револверите си, въпреки че сержант Харкър бе доказал, че такива оръжия са безполезни.

Вратата се отвори изцяло.

Брайс очакваше нещо да се хвърли към тях, ала не се случи нищо.

Като погледна през рамката на вратата, той видя, че външната врата е отворена, въпреки че със сигурност беше затворена няколко минути преди това, когато Харкър влезе вътре. Зад тази врата лежеше залетият от слънцето пасаж.

Копърфилд заповяда на Паскали и Фоудър да проверят помещението. Те бързо минаха през вратата и единият зави наляво, а другият надясно и двамата изчезнаха от полезрението.

След няколко секунди Паскали се върна:

— Чисто е, сър.

Копърфилд влезе вътре и Брайс го последва.

Автоматът на Харкър лежеше на пода.

Сержант Харкър висеше от окачалката за месо на тавана до един говежди бут — висеше на една огромна, отвратително остра двузъба кука за месо, която бе промушена през гърдите му.

Стомахът на Брайс се сви конвулсивно. Той започна да се извръща от окачения мъж — и тогава осъзна, че това в действителност не е Харкър. Това бяха само защитният костюм и шлемът на сержанта, които висяха отпуснати и празни. Здравата изкуствена материя бе разкъсана. Плексигласовото зрително стъкло бе строшено и наполовина откъснато от гуменото уплътнение, за което бе прикрепено здраво. Харкър е бил издърпан от костюма преди окачването.

Но къде е Харкър?

Изчезнал.

Още един. Просто изчезнал.

Паскали и Фоудър излязоха на площадката за товарене навън и заоглеждаха нагоре и надолу по пасажа.

— След всички тези писъци — каза Джени, приближавайки се до Брайс — няма кръв нито по пода, нито по костюма.

Тал Уитмън загреба няколко гилзи, изхвърлени от автомата; подът бе залят от тях. Медните гилзи блещукаха в отворената му ръка:

— Много такива, обаче не виждам много куршуми. Изглежда сержантът е уцелил онова, по което е стрелял. Трябва да го е ударил поне стотина пъти. Може би двеста. Колко патрона има в един от тези големи пълнители, генерале?

Копърфилд се втренчи в лъскавите кутийки, ала не отговори.

Паскали и Фоудър се върнаха от площадката за товарене и Паскали каза:

— Там няма и следа от него, сър. Искате ли да потърсим по-надалече по алеята?

Преди Копърфилд да успее да отговори, Брайс каза:

— Генерале, трябва да отпишеш сержант Харкър, колкото и да ти е мъчно. Той е мъртъв. Не храни никакви надежди за него. Това е смъртта. Смъртта. Не вземане на заложници. Не тероризъм. Не нервнопаралитичен газ. Тук няма нищичко такова. Ние си играем на топчета. Аз не разбирам напълно какво по дяволите става тук и откъде е дошло то, обаче зная със сигурност, че то е олицетворение на Смъртта. Смъртта е тук под някаква форма, която ние все още не можем дори да си представим, движена от някаква цел, която може никога да не разберем. Пеперудата, която уби Стю Уоргъл — тя не беше истинският вид на това нещо. Чувствам го. Пеперудата беше като съживяването на тялото на Уоргъл, когато той тичаше след Лайза в тоалетната — мъничко заблуда… ловкост на ръцете.

— Един фантом — каза Тал, използвайки думата, която Копърфилд бе използвал с малко по-различно значение.

— Един фантом, да — каза Брайс. — Още не сме се сблъскали с истинския противник. Той е нещо, което чисто и просто обича да убива. То може да убива бързо и безшумно, както отмъкна Джейк Джонсън. Обаче то уби Харкър по-бавно, причинявайки му истинска болка, карайки го да пищи. Защото то искаше да чуем тези писъци. Убийството на Харкър прилича на онова, което казахте за Т-139: то е един деморализатор. Това нещо не е отнесло сержант Харкър. То го е утрепало, генерале. Утрепало го е. Не рискувай живота на повече хора в търсене на тялото.

Известно време Копърфилд мълчеше, после каза:

— А гласа, който чухме. Това беше твоят човек, Джейк Джонсън.

— Не — каза Брайс. — Не мисля, че това в действителност беше Джейк. Звучеше като него, обаче сега започвам да подозирам, че ние сме се изправили срещу нещо, което е страхотен имитатор.

— Имитатор ли? — възкликна Копърфилд.

Джени погледна към Брайс:

— Онези животински звуци по телефона.

— Да. Котките, кучетата, птиците, гърмящите змии, плачещото дете… Това почти приличаше на представление. Сякаш то се фукаше: „Хей, вижте какво мога, вижте колко съм умно.“ Гласът на Джейк Джонсън беше само поредното превъплъщение от неговия репертоар.