Дийн Кунц - Древният враг

Рон Пийк стигна долния край на стълбата и погледна тревожно към Били.

Веласкес освети с фенерчето пътя между тях двамата, за да покаже на другия мъж, че няма от какво да се безпокои.

Рон включи фенерчето си и се усмихна смутено, объркан от своята нервност.

Мъжете горе започнаха да спускат през люка един силов кабел, който бе свързан с двете подвижни лаборатории, паркирани на няколко метра от входа в канала.

Рон пое края на кабела и Били, влачейки приведен крака, се отправи на изток. Мъжете горе на улицата развиваха още кабел в канала.

Тунелът трябваше да пресече един също толкова широк или може би по-широк канал под главната улица, Скайлайн роуд. В тази точка трябваше да се намира съединителната кутия на електрическата компания, където се съединяваха няколко нишки от електрическата паяжина на града. Действайки съгласно предупрежденията на Копърфилд, Били шареше с лъча на фенерчето по стените на тунела, търсейки знаците на електрическата компания.

Съединителната кутия бе отляво, на около метър и половина от пресечната точка на двата канала. Били мина покрай нея до канала на Скайлайн роуд, наведе се към галерията и насочи светлината надясно и наляво, проверявайки дали нещо не се спотайва наоколо. Тръбата на Скайлайн роуд имаше същия размер като тази, в която стоеше той сега, ала следваше наклона на улицата, спускайки се надолу по планинския склон. В полезрението не се виждаше нищо.

Гледайки надолу в смаляващия се отвор на тунела, Били Веласкес си спомни една история, която бе прочел преди години в един комикс на ужасите. Беше забравил заглавието. Разказваше се за един престъпник, който убива двама души по време на нападение на банка и сетне, бягайки от полицията, се вмъква в градската отводнителна система. Негодникът поема по един спускащ се надолу тунел, мислейки, че води към реката, ала се оказва, че води към Ада. Така изглеждаше и каналът на Скайлайн роуд, който се спускаше надолу, надолу и надолу като път към Ада.

Били се обърна да погледне нагоре, питайки се дали това ще прилича на път към Рая. Ала и двете посоки изглеждаха по един и същ начин. Нагоре или надолу, това си приличаше на пътя към Ада. Какво се бе случило със сержант Харкър?

Щеше ли същото да се случи с всички, по-рано или по-късно?

Дори с Уилям Луис Веласкес, който винаги бе толкова уверен (досега), че ще живее вечно?

Внезапно почувства сухота в устата.

Завъртя глава вътре в шлема и сложи пресъхналите си устни върху тръбичката за течност. Засмука, извличайки една сладка, студена витаминизирана течност. Искаше му се да пийне бира. Обаче докато се намираше в този костюм, имаше на разположение само хранителния разтвор. Той стигаше за четиридесет и осем часа — ако не приемаш повече от шестдесет милилитра за час.

Били извърна глава от пътя към Ада и отиде до съединителната кутия. Рон Пийк вече работеше. Като действаха умело, въпреки обемистите защитни костюми и ограниченото пространство, двамата съединиха своя кабел с основния захранващ кабел.

Частта носеше собствен генератор, но щеше да го използва само ако общинското захранване беше изключено.

За няколко минути Веласкес и Пийк привършиха. Били се обади на хората на повърхността чрез вградената в костюма си радиостанция:

— Г-н генерал, направихме връзката. Сега трябва да имате напрежение, сър.

Отговорът дойде незабавно:

— Имаме. Сега си обирайте крушите, бегом!

— Слушам, сър — каза Били.

И тогава чу… нещо. Шумолене.

Пъхтене.

Рон Пийк сграбчи рамото на Били. Посочи зад него. Към канала на Скайлайн роуд.

Били се завъртя кръгом, мигновено се приведе и освети с фенерчето си кръстовището, където бе фокусирано фенерчето на Пийк.

Надолу по тунела под Скайлайн роуд се лееше поток от животни. Дузини след дузини. Кучета. Бели, сиви, черни, кафяви, ръждивочервени и златисти, всякакви големини и видове: най-вече от смесени породи, но също така и зайчари, дребни и едри пудели, немски овчарки, спаниели, два големи датски дога, двойка териери, един шнауцер, два катранено черни добермана с кафяви намордници. Имаше и котки. Големи и малки. Мършави и охранени. Черни, шарени, бели, жълти, кафяви, петнисти, на райета и сиви. Никое куче не лаеше или ръмжеше. Никоя котка не мяукаше или съскаше. Единствените звуци бяха тяхното задъхано дишане и тихото топуркане и стържене на техните лапи о бетона. Животните се стичаха надолу през канала с необикновена напрегнатост, всички устремени напред, никое дори не поглеждаше към канала, в който стояха Били и Пийк.