Дийн Кунц - Древният враг

— Какво предполагаш? — попита Копърфилд. — Нещо свръхестествено?

— Не. То е реално.

— Тогава какво? Назови го — поиска Копърфилд.

— Не мога, да го вземат мътните — каза Брайс. — Може би то е естествена мутация или дори нещо излязло от някоя лаборатория по генно инженерство. Знаеш ли нещо за това, генерале? Може би армията има цяла проклета дивизия от генетици, които създават биологични бойни машини, изкуствени чудовища, предназначени да колят и тероризират, същества, изплетени от ДНК на половин дузина животни. Вземи част от генетичната структура на паяк-тарантул и я комбинирай с част от генетичната структура на крокодил, кобра, оса, може би дори мечка гризли, и вмъкни гените на човешки ум просто ей така, на майтап. Пъхни всичко това в една епруветка; дръж я в инкубатор; грижи се за нея. Какво ще получиш? На какво ще прилича то? Изглеждам ли като бълнуващ лунатик просто защото предлагам такова нещо? Един съвременен смахнат Франкенщайн? Наистина ли са отишли толкова далече в изследванията по рекомбиниране на ДНК? Може би дори не трябва да отхвърлям свръхестественото. Това, което се опитвам да кажа, генерале, е, че то може да бъде всичко. Затова не мога да го назова. Отпусни въображението си, генерале. Без значение какви ужасни неща ще извикаш, не можем да ги отхвърлим. Ние си имаме работа с непознатото, а непознатото обхваща всички наши кошмари.

Копърфилд се втренчи в него, после погледна нагоре към костюма и шлема на сержант Харкър, които висяха на куката за месо. Сетне се обърна към Паскали и Фоудър:

— Няма да претърсваме алеята. Шерифът вероятно е прав. Сержант Харкър е изчезнал и ние не можем да направим нищо за него.

За четвърти път от пристигането на Копърфилд в града, Брайс попита:

— Още ли мислиш, че си имаме работа просто с един обикновен случай на ХБВ?

— Може да са замесени химични или биологични агенти — каза Копърфилд. — Както отбеляза ти, не можем да изключим нищо. Обаче ти си прав, шерифе, случаят не е прост. Съжалявам за предположението си, че сте имали халюцинации и…

— Приемам извинението — каза Брайс.

— Някакви теории? — попита Джени.

— Добре — каза Копърфилд. — Искам незабавно да започнем първата аутопсия и патологичните тестове. Може и да не открием зараза или нервнопаралитичен газ, обаче бихме могли да намерим нещо, което да ни наведе на следа.

— Най-добре е да постъпите така, сър — каза Тал. — Защото имам предчувствие, че времето изтича.

Ефрейтор Били Веласкес, един от войниците на Копърфилд, се спускаше надолу през люка в отводнителния канал. Въпреки че не напрягаше сили, той дишаше тежко. Защото беше изплашен.

Какво се бе случило със сержант Харкър?

Когато се върнаха, другите изглеждаха шокирани. Шефът Копърфилд каза, че Харкър е мъртъв и че те не знаят със сигурност какво е убило сержанта, но имат намерение да разберат. Божичко, що за глупости! Те трябва да знаят какво го е убило. Просто не искат да кажат. Това е типично за офицерите, да крият всичко.

По стълбата се слизаше през една къса тръбовидна секция до основния хоризонтален канал. Били стигна дъното. От ударите на ботушите му о бетонния под излизаха твърди, глухи звуци.

Тунелът не бе достатъчно висок да се върви изправено. Били се бе привел и движеше фенерчето си насам-натам.

Сиви бетонни стени. Тръби на електрическата и телефонната компания. Малко влага. Тук-там плесен. Нищо друго.

Щом Били се отмести от стълбата, още един войник от поддържащото отделение, Рон Пийк, слезе в канала.

Защо те поне не бяха взели тялото на Харкър със себе си при обратния си път от магазин Джилмартин?

Били продължаваше да шари с фенерчето наоколо и да поглежда нервно назад.

Защо дъртият Железен Гъз, Копърфилд, непрекъснато наблягаше да бъдат бдителни и предпазливи тук долу?

„Сър, какво очаквате да открием?“ — попита Били.

Копърфилд бе отговорил: „Каквото и да е. Всичко. Не зная дали там е опасно или не. Не зная какво трябва да търсите. Просто бъдете дяволски предпазливи. И ако нещо се раздвижи там долу, без значение колко невинно изглежда, дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Що за отговор бе това, по дяволите?

Господи.

Той потръпна от страх.

На Били му се искаше да бе имал възможност да поговори с Паскали или Фоудър. Те не бяха като проклетите офицери. Те щяха да му разкажат всичко за Харкър — ако изобщо някога получеше възможност да ги попита за това.