Дийн Кунц - Древният враг

На Кейл му се зави свят.

Другите трима близнаци бяха претърпели дори по-ужасни изменения. Единият бе загубил част от плътта на лицето си: Едната лицева кост и ред зъби бяха лъснали; дясното око, лишено от клепача и околната тъкан, блестеше пиянски в гнездото си. На третия мъж му липсваше парче плът от туловището; виждаха се острите му ребра и пулсиращите вътре хлъзгави органи. На четвъртия единият му крак беше нормален, а другият — само кости и сухожилия.

Както обграждаха Кейл, един от тях проговори:

— Детеубиец.

Кейл изпищя, изпусна пушката и побягна. След миг спря, виждайки още двама Джонсъновци да идват откъм хижата. Нямаше накъде да избяга. Освен нагоре към високите голи скали над хижата. Хукна натам, задъхвайки се и хриптейки, стигна хленчейки до храсталака, мина през него и влезе в пещерата, хвърли поглед назад, видя, че шестимата мъже продължават да го следват и потъна в пещерата, в тъмнината, съжалявайки, че фенерчето не е с него, напипа стената с ръка, затътри се пипнешком покрай нея, опитвайки се да възстанови в ума си разположението, спомняйки си, че сравнително дългият тунел завършва с редица чупки — и внезапно осъзна, че това място може и да не е безопасно; напротив, можеше да се окаже капан; да, сигурен беше в това; те искаха да дойде тук — и той погледна назад, видя двама разпадащи се мъже на входа, чу собствения си вой и се втурна още по-бързо напред в дълбокия мрак, защото нямаше къде другаде да отиде, дори това да беше капан, ожули ръката си на една скална издатина, спъна се, замота се, хвърли се пак напред, премина една след друга чупките и после през вратата, влезе вътре и я затръшна след себе си, но разбираше, че това няма да ги спре, сетне видя светлината в съседното помещение, към което се отправи зашеметен от ужас, минавайки покрай купища припаси и принадлежности.

Светлината идваше от един газов фенер.

Кейл пристъпи в третата камера.

На бледата студена светлина видя нещо, което го смрази. Беше се издигнало от подземната река през пода на пещерата, от дупката, в която Джейк Джонсън бе монтирал водната помпа. Гърчеше се. Пенеше се, пулсираше, къдреше се. Тъмна, кървава плът. Безформена.

Образуваха се криле. После изчезнаха.

Миризма на сяра, не особено силна, но предизвикваща повдигане.

По двуметровия стълб слуз се отвориха очи. Фокусираха се върху Кейл.

Той се сви, опря се о стената, държеше се за камъка, сякаш той беше реалността, последното спасение от бездната на умопомрачението.

Някои от очите бяха човешки. Други не. Те го фиксираха — после се затвориха и изчезнаха.

Там, където преди нямаше нищо, се отвориха усти. Зъби. Раздвоени езици, провесени от черни устни. От други усти изригнаха приличащи на червеи пипала, погърчиха се във въздуха, прибраха се. Подобно на крилата и очите, и те изчезнаха в безформената плът.

На пода имаше човек. Беше на няколко крачки от пулсиращото нещо, издигнало се изпод пещерата. Беше седнал в светлия кръг на фенера, лицето му бе в сянка.

Разбрал, че Кейл го е забелязал, човекът се наведе напред и изложи лицето си на светлината. Беше висок метър и деветдесет или повече, с дълга къдрава коса и брада. Около главата му бе навита шарена кърпа. На едното му ухо висеше обеца. Усмихваше се по най-странния начин, който Кейл бе виждал, и вдигна ръка за поздрав, а на дланта на ръката му имаше червено-жълта татуировка на очна ябълка.

Това беше Джийн Тър.

Военният хеликоптер пристигна три часа и половина след разговора на Сара с Дениъл Терш от Дъгуей, два часа по-рано от обещаното. Очевидно бе изпратен от някоя база в Калифорния и явно колегите на Сара от програмата за ХБВ бяха проумели военния й план. Бяха разбрали, че всъщност тя не се нуждае от повечето от уредите, които бе поръчала и бяха подбрали само онова, което бе поискала за атаката срещу променящия формата си враг. В противен случай нямаше да са толкова бързи.

Моля те, Господи, дано да е истина, мислеше си Сара. Трябва да са изпратили нужните неща. Трябва.

Хеликоптерът беше дълъг, боядисан в маскировъчни цветове, с два комплекта от въртящи се перки. Увиснал на около двадесет метра над „Скайлайн роуд“, той раздвижваше утринния въздух, образуваше завихрен низходящ поток и разкъсваше остатъците от мъглата. Излъчваше силни звукови вълни, които преминаваха с трясък през града.

Страничната врата на хеликоптера се плъзна и отвори, един мъж се надвеси от багажното помещение и погледна надолу. Не се опита да им викне, защото бученето от перките и моторите щеше да заглуши думите му. Вместо това употреби серия от неразбираеми сигнали с ръце. В края на краищата Сара разбра, че екипажът очаква някакво указание, че това е мястото за пускане на товара. С ръце тя призова всички да оформят кръг в средата на улицата. Не се хванаха за ръце, а застанаха на малки разстояния един от друг. Кръгът бе с диаметър четири-пет метра.