Дийн Кунц - Зимна луна

— Но през зимата ще има дни, в които няма да можете да се движите заради натрупалия се сняг — продължи Пол. — Понякога затрупва къщата до половина.

— До половина ли? — Гласът на Джак звучеше като на малко дете. — Наистина ли?

— Появи ли се някой от онези мразовити силни ветрове, които се спускат от Скалистите планини, може да навали до пет-седем сантиметра дебел сняг само за двайсет и четири часа. Ветровете сякаш смъкват кожата ти. Местните пътни екипи не могат постоянно да поддържат проходими всички пътища. Имате ли вериги за гумите на експлоръра?

— Няколко комплекта — отговори Джак.

Хедър тръгна no-бързо към конюшнята, като се надяваше мъжете също да ускорят крачка и да я настигнат. Те така и направиха.

Тоби все още не се виждаше никъде.

— Нещо друго, което също трябва да си вземете колкото се може no-скоро, е едно гребло за отпред. Дори и екипите да отворят пътищата, вие трябва да се грижите за вашата алея, която е дълга почти километър.

Ако момчето продължаваше да „лети“ с разперени като криле ръце около конюшнята, досега трябваше да се е показало отново.

— Сервизът на Леке Паркър в града може да снабди колата ви с арматури, снегорин, хидравлично устройство за повдигане и сваляне на снегорина — продължи Пол. — Само ги поставяйте през зимата и сваляйте през пролетта и ще сте готови за всяка неочаквана ситуация, която ви спретне Майката природа.

От Тоби нямаше и следа.

Сърцето на Хедър отново заби по-силно. Слънцето се канеше да залезе. Ако Тоби…, ако се беше изгубил или… или нещо… щеше да им е много трудно да го открият през нощта. Тя едва се сдържа да не хукне към конюшнята.

— Последната зима беше суха, което означава, че тази година сигурно ще ядем голям пердах — продължаваше спокойно Пол, без да си дава сметка за душевните терзания на Хедър.

Когато стигнаха конюшнята и Хедър бе готова да извика отчаяно Тоби, той се появи. Вече не си играеше на самолет. Тичаше към нея през неокосената трева, усмихнат, развълнуван и сияещ:

— Мамо, това място направо е супер. Може би наистина трябва да си взема пони, а?

— Може би — отвърна тя, като тежко преглътна. — Друг път не тичай така, чуваш ли?

— Защо?

— Просто недей.

— Добре тогава — отвърна Тоби.

Той беше послушно дете. Тя погледна назад към къщата на прислугата и дивата гора зад нея. Подпряно върху назъбените върхове на планината, слънцето сякаш се тресеше като суров яйчен жълтък, преди да се разлее по вилицата. Най-високите планински чукари бяха оцветени в сиво, черно и розово, обагрени от края на деня. Километри сгъстени редици гора се простираха надолу до каменната къща.

Всичко беше тихо и спокойно.

Конюшнята представляваше едноетажна каменна сграда с покрит с плочи покрив. По дългите странични стени нямаше врати, а само малки прозорчета високо под стряхата. В края имаше една голяма бяла врата, която се отвори лесно, когато Пол я натисна. Електрическите лампи светнаха още при първото натискане на ключа.

— Както виждате — каза адвокатът, докато ги въвеждаше вътре, — във всяко кътче на това ранчо личи, че принадлежи на истински джентълмен. Не е само купчина сгради, която трябва да демонстрира благосъстоянието на собственика.

Рамката на вратата беше направена от бетон, а подът вътре беше покрит с мека и утъпкана пръст, светла като пясък. Петте празни бокса за конете бяха изградени по краищата на просторен манеж. Върху дебелите трийсет сантиметра дървени греди между отделенията бяха монтирани бронзови стенни лампи, които хвърляха кехлибарена светлина към пода и тавана. Те бяха необходими, защото през разположените високо прозорчета — високи двайсет и дълги четирийсет и пет сантиметра — слънчевата светлина едва проникваше дори през деня.

— Стен Куотърмас отопляваше това място през зимата, а през лятото го охлаждаше — продължи Пол Йънгблъд. Той посочи към вентилационните решетки по тавана. — Тук рядко миришеше на конюшня, защото постоянно го проветряваше. А и цялата вентилационна система е изолирана, за да не се притесняват конете от шума на вентилаторите.

Вляво, след последното отделение, имаше голямо помещение за оседлаване, където се държаха седлата, юздите и другото снаряжение. То беше празно, като се изключи вградената мивка, голяма колкото корито.

Вдясно срещу помещението бяха монтирани високи хранилки, които се пълнеха с ябълки, овес и други храни за животните, но сега бяха празни. На стената до хранилките бяха подредени няколко инструмента и сечива: вила за сено, две лопати и гребло.