Дийн Кунц - Зимна луна

Всички останаха мълчаливи за миг.

Залезът беше тежък, тих, мъртво спокоен.

Горе на хълма гробището сякаш хвърляше бледа светлина и придърпваше нощта върху себе си като някакво покривало. Мракът покриваше него най-бързо, по-бързо от цялата местност наоколо.

Хедър хвърли поглед към Джак, за да види дали е притеснен, че Томи Фернандес е погребан наблизо. В края на краищата Томи беше загинал до него единайсет месеца преди да застрелят Лутър Брайсън. Щом гробът на Томи беше толкова близко, Джак не можеше да не си припомня насилието.

Джак сигурно усети нейната загриженост и се усмихна:

— Чувствам се по-добре, като знам, че Томи почива в красиво място като това.

Докато се връщаха към къщата, адвокатът ги покани на вечеря и им предложи да пренощуват в дома му.

— Първо, защото днес пристигнахте много късно и нямахте да време да почистите къщата. Второ, нямате никаква храна освен това, което е останало в хладилника. И трето, надали искате да се занимавате с готвене, след като сте пътували през целия ден. Защо не си починете тази вечер и да започнете начисто утре сутринта?

Хедър благодари за поканата не само заради причините, които изброи Пол, но и защото усещаше някакво неспокойствие в къщата и отдалечения район, в който тя се намираше. Успокояваше се, че страхът й не е нищо друго освен първоначалната реакция на градско чедо на подобни просторни и открити пространства, каквито не беше виждала преди дори и във въображението си. Лека фобия нищо повече. Временна агорафобия. Ще премине. Просто се нуждаеше от ден или два може би дори само от няколко часа — за да свикне с новия пейзаж и начин на живот. Една вечер с Пол Йънгблъд и неговата съпруга може би щяха да се окажат подходящото лекарство.

След като регулираха термостатите из цялата къща така, че да бъде достатъчно топло на сутринта, те заключиха, качиха се в експлоръра и последваха бронкото на Пол по селския път. Той зави на изток, към града, а и те след него.

Здрачът беше заменен от непроницаемата стена на нощта. Луната още не беше изгряла. Мракът беше толкова дълбок, че изглеждаше сякаш никога няма да се вдигне, дори и когато слънцето отново изгрее.

Ранчото на Йънгблъд беше кръстено на преобладаващия вид дърво по тези географски ширини. Върху табелата над пътя бяха поставени малки светлини, всяка, от които осветяваше надпис със зелени букви върху бял фон. Той гласеше: ПОНДЕРОСА ПАЙНС 2 2 Pine (англ.) — бор, пиния. — Б. пр. .

Под тези две думи с по-малки пишеше: Пол и Каролин Йънгблъд.

Ранчото на адвоката беше много по-голямо от тяхното. От двете страни на входната алея, която беше по-дълга от тази в ранчо Куотърмас, бяха поставени множество приспособления, като червени стълбове за привързване, площадки и рингове за яздене, както и оградени пасбища. Сградите се осветяваха от перления блясък на декоративни външни лампи. Избуялите ливади бяха разделени от бели огради — леко фосфоресциращи геометрични конструкции, които в тъмното приличаха на резките на неразгадаеми йероглифи върху древна надгробна плоча.

Основната къща, пред която спряха, беше голяма ниска постройка, направена отречен камък и опушено чамово дърво. Изглеждаше така, сякаш сградата беше органично и неделимо цяло от земята.

Докато вървеше заедно с тях към къщата, Пол отговаряше на въпросите за ранчо Пондероса Пайнс:

— Всъщност имаме две основни дейности. Отглеждаме коне за състезания, което е доста популярен спорт из целия Запад, от Ню Мексико до канадската граница. Освен това отглеждаме някои коне за селекция, които никога не излизат от мода. Предимно арабски жребци. Имаме едни от най-великолепните чистокръвни арабски жребци в страната. Толкова са красиви, че оставаш възхитен. Или пък ще ти се изпразни портфейлът, ако си обзет от тази мания.

— Никакви крави ли няма? — попита Тоби, когато стигнаха стълбите, водещи към дълга и просторна веранда.

— Съжалявам, скауте, но нямаме крави — отвърна адвокатът.

— Много хора тук гледат рогат добитък, но не и ние. Въпреки това си имаме свои каубои. — Той посочи към група осветени бунгала, разположени на двайсетина метра на изток от къщата.

— В момента в ранчото живеят осемнайсет такива мъже с техните съпруги, ако са женени. Един вид наш малък град.

— Каубои — повтори момчето с благоговение, както когато говореше за гробището и за възможността да си има пони. С всеки изминал миг Монтана изглеждаше все по-екзотична, като далечна планета от някой комикс или научнофантастичен филм, каквито той обичаше. — Истински каубои!