Дийн Кунц - Зимна луна

Имаше също и японски електрически генератор, голям колкото перална машина. На вид можеше да произведе достатъчно ток, за да захрани цял един малък град.

— За какво ни е това? — попита Джак и посочи генератора.

— Силна буря може да прекъсне електричеството за няколко дена — отвърна Пол Йънгблъд. — И тъй като нямаме компания, която да ни снабдява с природен газ, а и петролът тук е скъп, налага ни се да разчитаме на електричеството за отопление, готвене и всичко останало. Имаме си камини, но те не са подходящи. А Стен Куотърмас беше свикнал с удобствата на цивилизацията.

— Но това е цяло чудовище — каза Джак и потупа покрития с прах генератор.

— Захранва основната къща, къщата на прислугата и конюшните. Докато имате достатъчно бензин, можете да си живеете с всички удобства като в града.

— Сигурно ще е забавно да поживеем в по-сурови условия няколко дни.

— Не и когато температурите паднат под нулата — намръщи се адвокатът и поклати глава. — Понякога от студения вятър стигат до минус трийсет-четирийсет градуса.

— Б-р-р — реагира Хедър и потрепери само при мисълта за този арктически студ.

— Аз не бих го нарекъл просто „по-сурови условия“ — продължи Йънгблъд.

Джак се съгласи:

— Аз бих го нарекъл „самоубийство“. Ще се погрижа да се запасим с достатъчно бензин.

На двата основни етажа на неподдържаната къща термостатът беше включен на ниски температури и беше доста студено. Накрая обаче студът се предаде пред електрическото отопление, което Пол включи, след като се качиха горе и огледаха половината от първия етаж. Въпреки че беше облечена с дебело яке, Хедър трепереше. В къщата имаше всички удобства и лесно щяха да се настанят и да свикнат с нея. Личните вещи и дрехите на Едуардо Фернандес не бяха изнесени. Затова трябваше да изпразнят гардеробите. Къщата от дълго време беше затворена и необитавана. Всяка повърхност беше покрита с прах. Въпреки това личеше, че Едуардо е бил чист и подреден човек — в стаите цареше ред.

В спалнята на втория етаж, която се намираше в задната част на къщата, през гледащите на запад прозорци проникваха медните лъчи на късното следобедно слънце. Въздухът блестеше като пред отворената врата на пещ. Обаче беше студено и Хедър продължаваше да трепери.

— Страхотно е, направо е супер! — каза Тоби.

Стаята беше два пъти по-голяма от неговата в дома им в Лос Анджелис. Хедър обаче знаеше, че той не е впечатлен толкова от размерите, колкото от чудатата архитектура на помещението, която би разпалила въображението на всяко дете. Високият три метра и половина таван се състоеше от четири свода, образуващи купол. Сенките, които се получаваха от вдлъбнатите повърхности, бяха необикновени и интригуващи.

— Екстра — извика Тоби, загледан в тавана, — като да висиш под купола на парашут.

В стената вляво от вратата имаше дълбока метър и нещо и дълга около два метра ниша, завършваща отгоре с арка, в която беше поставено ръчно изработено легло. В задната стена на нишата бяха монтирани рафтове за книги и широки шкафове за съхраняването на макети на космически кораби, войници, игри и други неща, които биха били скъпи на едно момче. Над нишата бяха вдигнати завеси, които ако се спуснаха, щяха да я затворят като в старомоден спален вагон.

— Може ли това да е моята стая? Моля те, може ли? — попита Тоби.

— Струва ми се, че е правена за теб — отвърна Джак.

— Супер!

Пол отвори една от другите две врати на стаята и каза:

— Този дрешник е толкова просторен, че може да мине и за отделна стая.

Последната врата разкри непокрита с килим стълба, извита като в морски фар. Дървените стъпала заскърцаха, когато четиримата заслизаха надолу по тях.

На Хедър стълбите не й харесаха. Може би страдаше от някаква форма на клаустрофобия. Следваше Пол Йънгблъд и Тоби, а Джак вървеше плътно зад нея. Може би необичайното осветление я притесни. Двете голи крушки на тавана я накараха да се почувства неловко. Плесените и слабата миризма не правеха уютно помещението. Нито пък паяжините, по които висяха оплетени мъртви буболечки и бръмбари. Каквато и да беше причината, сърцето й заби по-силно, сякаш се изкачваха, а не слизаха надолу. Беше обхваната от странен страх — подобен на този, когато сънуваш кошмари — че нещо враждебно и крайно чуждо чака там, долу.

Последното стъпало ги отведе в един вестибюл без прозорци, където Пол трябваше да използва ключ, за да отвори първата от двете врати.

— Кухнята — каза той.