Дийн Кунц - Зимна луна

— Дяволски си права, че е чудесно. Вече няма да дъвче храната с венците.

Махайки телта от капачката, тя каза:

— Дори ние да не заслужаваме това добро, Тоби го заслужава.

— Всички го заслужаваме. — Той стана, отиде до близкия шкаф и извади чиста чиния. — Дай на мен — каза и взе бутилката от Хедър, като я покри с кърпа. — Побутна капачката и тя изхвърча.

Тя взе две чаши и ги напълни.

— За Едуардо Фернандес — вдигна тост Хедър.

— За Томи.

Пиха, застанали прави до масата, след което той я целуна страстно. Езикът му имаше вкуса на шампанското.

— Боже мой, Хедър. Знаеш ли какво означава това?

Те седнаха отново и тя отвърна:

— Че когато излезем да вечеряме навън, ще отидем някъде, където сервират храната в истински чинии, а не в картонени кутии.

Очите му светеха, а тя беше развълнувана да го види така щастлив.

— Можем да си изплатим ипотеката, всичките сметки, да спестим пари за Тоби, за да учи в колеж, може би дори да отидем на почивка — каза той. — И всичко това само от парите в брой. Ако продадем и фермата…

— Погледни снимките. — Тя ги подреди на масата пред него.

— Много е красиво.

— Направо е великолепно, Джак. Погледни тези планини! Виж тази — ако застанеш пред къщата, можеш да видиш всичко надлъж и нашир!

Той отмести поглед от снимките и очите им се срещнаха.

— Какво чувам аз?

— Не е необходимо да го продаваме.

— Да живеем там?

— Защо не?

— Ние сме градски хора.

— И мразим това.

— Лосанджелисци.

— Така беше преди.

Тя забеляза, че идеята го заинтригува, и вълнението й се засили.

— От доста време търсехме промяна — каза той. — Но никога не съм си мислел чак за такава промяна.

— Погледни фотографиите.

— Добре де, великолепно е. Но какво ще правим там? Доста пари са, но не е толкова, че да стигнат за цял живот. Освен това сме млади — не можем да преживяваме като пенсионери, трябва да вършим нещо.

— Можем да започнем бизнес в Игълс Руст.

— Какъв бизнес?

— Не знам. Всякакъв. Можем да отидем и да видим какво представлява градът. Така ще преценим на място какви са възможностите. Ако ли пък не… ами, никой не ни кара да живеем там завинаги. Година-две и ако не ни хареса, ще го продадем.

Той изпи шампанското си и наля още и на двамата.

— Тоби тръгва на училище след две седмици…

— И в Монтана имат училища — отвърна тя, макар да знаеше, че не точно това го притеснява.

Той несъмнено си мислеше за единайсетгодишното момиченце, което беше застреляно на една пресечка от училището, което Тоби щеше да посещава. За да го успокои, каза:

— Той ще може да си играе в двор от две хиляди и четиристотин декара, Джак. От колко време иска да му вземем куче, златен ритривър. А тук не можем да гледаме куче.

Загледан в една от снимките, Джак каза:

— Днес в работата си говорихме за всичките имена, с които е известен градът ни, а те са повече, отколкото при другите градове. Ню Йорк го знаят като Голямата ябълка и това е всичко. Ел Ей има много имена, но нито едно от тях не му допада вече. Нито едно от тях вече не означава нищо. Като Големият портокал. Но вече не са останали портокалови дръвчета. Сега има паркинги, магазини и къщи. Можеш да му викаш Града на ангелите, но тук вече не стават много ангелски неща. Не и като преди, твърде много дяволи има по улиците.

— Градът, в който се раждат звездите.

— И деветстотин деветдесет и девет от хиляда хлапета, които идват тук, за да станат филмови звезди — какво става с тях? Свършват използвани, обидени, пречупени и пристрастени към наркотиците.

— Градът, в който слънцето залязва.

— Е, да, слънцето все още залязва на запад. — Той взе друга фотография от Монтана. — Градът, в който слънцето залязва… Това те кара да си мислиш за трийсетте и четирийсетте, суинга и мъжете, които се поздравяват, като докосват с пръст периферията на шапките си, и отварят вратите пред дамите, облечени в черни вечерни рокли. Елегантни нощни клубове с изглед към океана, Богарт и Бъкол, Гейбъл и Ломбард, хора, които пият мартини и гледат златния залез. Всичко това си е отишло завинаги. Днес трябва да го нарекат Градът на умиращия ден.

Замълча. Размесваше снимките и ги изучаваше.

Тя чакаше.

Накрая той вдигна очи и каза:

— Да го направим.