Дийн Кунц - Зимна луна

Както обикновено Джак й помогна да почисти масата и да сложи мръсните чинии в миялната машина. Когато свършиха, той й каза:

— Мисля да изляза да се поразходя, да упражнявам малко краката си.

— Чувстваш ли някакви болки?

— Само малко.

Макар че беше престанал да използва патерица, тя се опасяваше, че няма да й каже, ако има проблеми с отслабналите мускули или с равновесието.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Хедър.

— Определено. — Целуна я по бузата. — Ти и Моше Блум никога не бихте се оженили. Винаги щяхте да се карате кой от двамата да се държи по майчински.

— Седни за минута. — Тя му посочи стола. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Ако на Тоби пак му трябва зъболекар, сам ще го уредя.

— Никакъв зъболекар.

— Видя ли последната сметка от зъболекаря?

— Да, видях я.

— На кого са му притрябвали зъби? Мидите нямат зъби, но се оправят много добре. Стридите нямат зъби. Червеите нямат зъби. Много същества нямат зъби, но са си много доволни от живота.

— Остави зъбите. — Тя взе писмото на Йънгблъд и снимките от хладилника. Подаде му ги и той ги взе.

— Защо се усмихваш? Какво е това? — попита я.

— Прочети го.

Хедър седна срещу него. Гледаше го съсредоточено и по израза на лицето му се опитваше да разгадае докъде е стигнал с четенето. Да го гледа как възприема новината и достави удоволствие, каквото не беше изпитвала от дълго време.

— Това е… Аз…, но защо за Бога… — Той повдигна очи от писмото и я погледна с отворена уста: — Това вярно ли е?

Тя се усмихна. Не беше се усмихвала така от цяла вечност.

— Да. Да! Вярно е, всяка дума. Обадих се на Пол Йънгблъд. Стори ми се много мил човек. Бил е съсед на Едуардо, както и негов адвокат. Най-близък съсед, но въпреки това живеел на три километра от него. Потвърди всичко, което е написано в писмото. Попитай ме колко може да е „значителната сума пари в брой“.

Джак примига, сякаш новината беше чук, с който го бяха зашеметили.

— Колко?

— Още не е сигурен, но след като се приспаднат всички данъци… ще излязат някъде между триста и петдесет и четиристотин хиляди долара.

Джак пребледня.

— Не може да е вярно.

— Така ми каза той.

— Плюс ранчото ли?

— Плюс ранчото.

— Томи ми беше говорил за някакво място в Монтана. Казваше, че баща му много го обичал, но той го мразеше. „Тъпо, казваше Томи, никога нищо не се случва, на гъза на географията.“ Обичаше много баща си, разказваше забавни истории за него, но никога не ми беше споменавал, че е богат. — Джак отново взе писмото. — Защо бащата на Томи ще оставя всичко на мен, за Бога?

— Това беше един от въпросите, които зададох на Пол Йънгблъд. Той каза, че Томи е писал на баща си за теб. Говорил е за теб като за брат. И след като Томи си отишъл, баща му поискал да остави всичко на теб.

— Какво ще кажат другите роднини?

— Няма други роднини.

Джак поклати глава:

— Но аз никога не съм се срещал с — той погледна в писмото — Едуардо. Това е лудост. Искам да кажа, Господи, страхотно е, но е лудост. Той оставя всичко на някого, когото дори не познава.

Обзета от бурни емоции, Хедър не можеше повече да седи, стана и отиде до хладилника.

— Пол Йънгблъд каза, че идеята се харесала на Едуардо, защото той самият наследил всичко преди осем години от бившия си шеф, което за него също било съвсем изненадващо.

— Не мога да повярвам.

Тя извади от хладилника бутилката шампанско, скрита в отделението за зеленчуци, където Джак нямаше да може да я открие, преди да научи повода за празнуване.

— Според Йънгблъд Едуардо смятал, че като те изненада… ъъ, изглежда, смятал това за единствения начин да се отплати подобаващо за щедростта на своя шеф — поясни тя.

Когато се обърна към масата, Джак се намръщи при вида на бутилката шампанско:

— Като балон съм, нося се във въздуха, отскачам от тавана, но… в същото време…

— Томи?

Той кимна.

Тя махна фолиото от капачката на бутилката и продължи:

— Не можем да го върнем от гроба.

— Не, но…

— Той би искал да се чувстваме щастливи от изненадата.

— Да, знам. Томи беше страхотен човек.

— Ами тогава, нека да бъдем щастливи.

Той нищо не отвърна.

Хедър разви телта от капачката и каза:

— Ще сме идиоти, ако не се радваме.

После впери поглед в шампанското и продължи:

— Не става въпрос само за нашето бъдеще, а за това на Тоби.

— Сега ще може да остане със зъби в устата.

Хедър се засмя и изрече:

— Чудесно е, Джак.

Накрая на лицето му изгря широка усмивка.