Дийн Кунц - Зимна луна

— Наистина ли са страхотни?

— Кои?

— Моите крака?

— Ама ти имаш ли крака?

Макар че се съмняваше бизнесът й да се разрасне до такава степен, че да могат да си плащат сметките и заема по ипотеката, Джак не се тревожеше особено. Това продължи до двайсет и четвърти юли — беше минала седмица, откакто си седеше у дома, и доброто му настроение започна бавно да го напуска. Когато характерният за него оптимизъм започна да се изпарява, в един момент загуби всичките си илюзии и съзнанието му се разтресе като от електрически ток.

Вече не спеше, без да сънува. Сънищата му ставаха все по-кървави с всяка изминала нощ. Три или четири часа, след като си беше легнал, се будеше обзет от паника. После не можеше да заспи, независимо колко уморен и изтощен се чувстваше.

Бързо го обзеха общо неразположение и неспокойствие. Храната сякаш беше изгубила вкуса си. Стоеше повече вътре, защото лятното слънце беше за него дразнещо ярко. Сухата калифорнийска жега, която обожаваше, сега го изгаряше и го правеше раздразнителен. Макар че четенето му беше хоби и притежаваше огромна библиотека с книги, не можеше да намери нито един писател — дори сред тези, които преди му бяха любими. Книгите, без значение колко добре бяха написани и колко похвали от критиците бяха получили, не го заинтригуваха с нищо. Често трябваше да препрочита по няколко пъти един абзац, докато проумееше смисъла на написаното.

Неспокойствието му премина в депресия на двайсет и осми, само единайсет дни след края на рехабилитационния курс. Хвана се, че мисли за бъдещето, и откри, че пред него няма перспектива, която да го удовлетворява. Някога кипящ от енергия плувец в океан от оптимизъм, сега той се беше превърнал в свито и уплашено създание в блатото на разочарованието.

Твърде подробно четеше вестниците, твърде дълбоко се замисляше за събитията, които ставаха всеки ден, прекарваше твърде много време, гледайки новините по телевизията. Войни, геноцид, бунтове, терористични нападения, политически бомбени атентати, гангстерски войни, престрелки с коли, извращения с деца, серийни убийци, кражби на коли, екологични катастрофи, младежи, които пръсват главата на продавача в магазина за някакви си петдесет долара в касата, изнасилвания, пробождания и удушвания. Знаеше, че животът не е само тези неща. Доброто все още съществуваше и все още се правеха добри дела. Но медиите насочваха вниманието си върху най-негативните страни на живота. Същото правеше и Джак. Макар че се опитваше да не отваря вестника и да не поглежда телевизора, в крайна сметка биваше привличан от живите описания на последните трагедии и извършено насилие, също както бутилката привлича алкохолика или залозите комарджията.

Разочарованието, подсилвано от новините, беше водещ само надолу ескалатор, от който Джак не можеше да избяга. А ескалаторът постоянно засилваше скоростта си.

Когато веднъж Хедър спомена, че след по-малко от месец Тоби ще е третокласник, Джак започна да се тревожи заради търговията с наркотици и насилието, които царяха в много от училищата в Лос Анджелис. Внуши си, че Тоби ще бъде убит, ако не намерят начин да го изпратят в частно училище. Внушението, че едно такова някога сигурно място като класната стая сега беше опасно като фронт по време на война, бавно, но неминуемо го наведе на мисълта, че за неговия син не беше безопасно никъде. Ако Тоби можеше да бъде убит в училище, това можеше да се случи и на улицата, пред къщата, докато си играе в собствения двор? Джак се превърна в прекомерно строг родител, какъвто преди не беше. Тревожеше се, когато Тоби не е наблизо и не може да го вижда.

До пети август, само два дена до връщането му на работа и възстановяването на по-голямата част от нормалния му живот, вместо да се радва на приповдигнато настроение, при Джак стана точно обратното. От мисълта да докладва в подразделението за преназначаването дланите му се изпотяваха, макар че имаше поне още месец, докато го върнеха да патрулира по улиците.

Мислеше си, че досега е успявал да скрие страховете и депресията си от другите. През тази нощ се оказа, че не е така.

Когато си легнаха и изгаси лампата, той най-накрая събра кураж да сподели с Хедър притесненията си:

— Няма да се върна на улицата.

— Знам — каза тя.

— Нямам предвид само временно, а завинаги.

— Знам, скъпи. — Тя седна и протегна ръка към неговата.

— Толкова ли си личи?

— Доста, от няколко седмици.

— Извинявай.

— Трябва да го преодолееш.