Дийн Кунц - Зимна луна

И след първата внезапна среща той си помисли, че ще се оправи, че ще може да запази разсъдъка си и няма да полудее. Смяташе, че ще може да вземе пушката и да отблъсне това омразно нещо от верандата, ще вкарва куршум след куршум в него, докато то спре дори смътно да прилича на Маргарит, докато се превърне само в купчина кости и органични останки, които няма да имат властта да му въздействат емоционално.

Тогава забеляза, че не е посетен само от разлагащото се тяло, а и от самия пътник — два сблъсъка в едно. Чужденецът се беше преплел с тялото, висеше на гърба му, но също така запълваше кухините. Беше обяздил мъртвата жена. Тялото му се оказа меко и неподходящо за земното притегляне, тъй като беше доста тежко. Затова сигурно се нуждаеше от помощ, за да може да се движи само на тази планета. Беше черно, черно и лигаво, на места изпъстрено с червено. Сякаш беше съставено от преплетени и виещи се израстъци, които в един момент изглеждаха меки и гладки като змии, после се превръщаха в остри и твърди крайници като щипките на рак. Не мускулести като при змиите или корави като при раците, а слузести и желеобразни. Не видя нито глава, нито някакви отвори, никакви познати черти, които да му позволят да различи горна и долна част. Едуардо обаче имаше на разположение само няколко секунди, за да възприеме видяното. Видът на тези блестящи черни пипала, промушващи се навън и навътре в гръдния кош, го накара да осъзнае, че всъщност плътта по тригодишния труп беше по-малко, а привидението пред него се състоеше предимно от пришълеца върху човешкия скелет. Извитите му израстъци заемаха мястото, където някога се намираха сърцето й и белите й дробове. Бяха се оплели като лоза около ключиците и лопатките, около раменната и лъчевата кост, около лакътната и бедрената кост, пищялите. Дори запълваха празния череп и се виеха точно зад пустите очни орбити. Това беше повече, отколкото можеше да понесе и повече, отколкото книгите го бяха подготвили. Извън чуждоземното и скверното, които можеше да издържи. Чу се как крещи, но не можеше да спре. Не можеше да вдигне пушката, защото всичката му сила отиваше в крещенето.

Макар че му се стори цяла вечност, от мига, в който отвори вратата, до този, в който сърцето му започна да се гърчи във фатални спазми, бяха изминали само пет секунди. Въпреки нещото, което се появи на прага на кухнята, въпреки мислите и страховете, които експлодираха в съзнанието му за част от мига, Едуардо знаеше, че секундите са точно пет, защото една част от него продължаваше да брои ударите на часовника. Погребалният ритъм, пет удара, пет секунди. После го обхвана тъпа болка, майката на всички болки. Не причинена от пришълеца, а извираща отвътре, съпроводена от бяла светлина, ярка като ядрена експлозия на ядрена бомба. Потапяща в пълна забрава белота, която изтри пришълеца от погледа му и всички други земни грижи. Мир.

Тъй като Джак беше получил допълнителни увреждания освен гръбначната фрактура, той трябваше да мине по-дълъг курс физиотерапия в болницата във Финикс. Както обеща, Моше Блум го сприятели с болката и му помогна да извлече от нея повече полза при оздравяването и възстановяването. До началото на юли, четири месеца след деня, в който беше улучен, постепенното намаляване на болката му стана постоянен спътник. Тя се беше превърнала за Джак не просто в приятел, а в брат.

На седемнайсети юли, когато беше изписан от Финикс, той отново можеше да ходи, макар че още му трябваше опората на две патерици. Той рядко използваше и двете. Страхуваше се обаче да не падне, когато е без тях, особено при качване или слизане по стълби. Макар и да ходеше бавно, Джак се държеше стабилно на краката си. Въпреки това единият му крак от време на време внезапно се парализираше. Тези неприятни изненади ставаха все по-редки с всяка изминала седмица. Надяваше се да се отърве от едната патерица до август и от другата до септември.

Моше Блум, масивен като скала, но все още плъзгащ се по земята като на тънка въздушна възглавница, съпроводи Джак до главния вход. През това време Хедър докара колата от паркинга. Както обикновено физиотерапевтът беше облечен в бяло, но този път кепето му беше шарено и пъстро.

— Гледай да не пропускаш всекидневните упражнения — каза той.

— Добре.

— Дори и когато се отървеш от патериците.

— Дадено.

— Тенденцията е към намаляване на упражненията. Понякога, когато пациентът възстанови повечето си функции, той възвръща своята самоувереност и решава, че не му трябва да се упражнява повече. Но лечебният ефект продължава дори и тогава, макар той да не го осъзнава.