Дийн Кунц - Зимна луна

Посетителят — какъвто и да беше произходът му, жив или мъртъв — стигна до горните стъпала и тръгна към вратата. Вече не се чуваше тропане. Само влачене, плъзгане и драскане. Тъй като през последните месеци Едуардо четеше фантастична литература, той веднага започна да си представя образ след образ на различни извънземни създания, които можеха да издават подобни звуци вместо нормални стъпки — кое от кое по-зловещи на външен вид. Съзнанието му беше обсебено от най-различни чудовища. Едно от тях не приличаше на извънземно, по-скоро принадлежеше към творчеството на По, отколкото на Хайнлайн, Стърджън или Бредбъри. То беше по-скоро готическо, отколкото футуристично, не само че произлизаше от Земята, но идваше изпод земята.

То се приближаваше към вратата. Накрая застана пред вратата. Пред незаключената врата. Тишина.

Едуардо трябваше само да направи три крачки, да дръпне дръжката на вратата и щеше да се изправи пред посетителя. Но той не беше в състояние да помръдне. Сякаш беше пуснал корени в пода като някое от дърветата около къщата. Макар че сам беше разработил плана, който неминуемо стигаше до сблъсък, макар че не избяга, когато имаше възможност, макар че си беше внушил, че неговият здрав разум зависи от срещата с бездънния ужас и преодоляването му, сега той беше парализиран и се питаше дали щеше да постъпи чак толкова лошо, ако беше избягал.

Нещо се притаи. То беше там, но стоеше неподвижно. На сантиметри от вратата.

Какво щеше да прави? Да изчака Едуардо пръв да действа? Или изучаваше гарвана в ситото. На верандата беше тъмно и само закритите прозорци на кухнята пропускаха слаба светлина от кухнята. Можеше ли то да види гарвана?

Да, о, да — то можеше да вижда в тъмното, обзалагаше се за това. Виждаше в тъмното по-добре, отколкото която и да било проклета котка, защото идваше от тъмното.

Чуваше как тиктака кухненският часовник. Макар че той си беше стоял тук през цялото време, той не го беше чувал от години. Защото беше станал част от средата. Но сега го чуваше по-силно от всякога, като палка, която отмерва с бавни удари по облицован с филц барабан по време на официално правителствено погребение.

Хайде, хайде, хайде да го направим. Този път не подканваше пътника да излезе от скривалището си. Този път подтикваше себе си. Хайде, копеле такова, страхливец такъв, изкуфял дъртак, хайде, хайде, хайде.

Приближи се до вратата и спря така, че да може лесно да я отвори.

За да хване дръжката, трябваше да вземе пушката само с едната ръка, но не можеше да го направи. Изключено.

Сърцето му болезнено блъскаше в гърдите му: Усещаше пулса в слепоочията си.

Надуши нещото през затворената врата. Мирис, от който ти се повдига. Вонеше на кисело и разложено. Никога преди не беше усещал подобна миризма.

Дръжката на вратата пред него, дръжката, която той самият не можеше да се насили да хване, кръгла и полирана, жълта и блестяща, започна да се завърта. Докато бавно се въртеше, по очертанията й играеше отблясък от луминесцентната лампа в кухнята. Толкова бавно. Бравата изщрака.

Пулсът му биеше бясно в ушите, гърмеше. Сърцето му подскачаше в гърдите и затрудняваше дишането му.

Тогава дръжката се върна в предишното си положение и вратата остана неотворена. Мигът на разкритието беше отложен, може би завинаги, докато посетителят се оттегляше…

С яростен вик, който го изуми, Едуардо грабна дръжката и я дръпна с едно рязко и конвулсивно движение. Изправи се лице в лице с най-ужасния си страх. Изгубената девица, лежала три години в гроба и сега излязла оттам. Посивели и разрошени коси, лице без очи, потъмняла плът въпреки използваните препарати за балсамиране. Проблесване на голи кокали сред разложените и изсъхнали тъкани, зъби на мястото на устните, застинали в зловеща усмивка. Изгубената девица стоеше облечена в парцаливата и проядена от червеи погребална рокля от син плат. Роклята беше цялата в петна от течностите на разлагащото се тяло. Беше станала и се беше върнала при него. Протягаше ръка към него. Видът й го изпълни не просто с ужас и отвращение, но с отчаяние. Господи, той потъваше в море от студено черно отчаяние, че Маргарит трябваше да се върне при него в този вид, който беше съдбата на всяко живо същество на тази планета.

Това не е Маргарит, не и това нещо, тази нечиста сила. Маргарит е на по-добро място, в Рая, седи с Бог. Трябва да е при Бог, Маргарит заслужава Бог, не това, не и край като този. Седи при Бог, седи при Бог, отдавна е напуснала това тяло и седи при Бог.