Дийн Кунц - Зимна луна

Едуардо нямаше никаква представа какви са намеренията на наблюдателя в гората, но инстинктивно усещаше, че в личен план не му мисли доброто. То не търсеше вечна дружба и не искаше да съжителства мирно. То съзнаваше неговото присъствие, значи не беше и от третия вид. Беше странно и злонамерено и рано или късно щеше да го убие.

В романите добрите извънземни превъзхождаха по брой лошите. Научната фантастика по принцип беше литература на надеждата.

Когато минаха и топлите юнски дни, надеждата в ранчо Куотърмас остана много по-малко, отколкото по страниците на тези книги.

През деня на седемнайсети юни, докато Едуардо седеше във фотьойла в хола, пиеше бира и четеше Уолтър М. Милър, телефонът иззвъня. Той остави книгата и отиде в кухнята да вдигне слушалката.

Беше Травис Потър, който каза:

— Господин Фернандес, не трябва да се тревожите.

— Не трябва ли?

— Получих факс от щатската лаборатория с резултатите от пробите на тъканите от онези еноти. Те не са заразени.

— Но нали са мъртви.

— Не и от бяс. Нито от чума. Нищо, което да е заразно или което може да се прихване от ухапване или бълхи.

— Направихте ли аутопсия?

— Да, направих.

— Тогава скуката ли ги е уморила или какво?

Потър се поколеба:

— Единственото нещо, което можах да открия, беше тежко възпаление на мозъка.

— Доколкото си спомням, казахте, че няма инфекция?

— Така е, няма. Никакви поражения, абсцеси или гной. Само възпаление. Много голямо.

— Може би щатската лаборатория трябва да направи проби на тъкан от мозъка?

— Тъканта от мозъка беше една от тези, които изпратих.

— Ясно.

— Никога не съм срещал подобно нещо.

Едуардо нищо не каза.

— Много странно — продължи Потър. — Имаше ли още от тях?

— Още мъртви еноти ли? Не, само трите.

— Ще направя някои токсикологични проучвания, ще проверя дали си нямаме работа с някаква отрова.

— Аз не съм слагал никакви отрови.

— Може да е промишлен токсин.

— Може ли? Наоколо няма никаква проклета промишленост.

— Ами… природен токсин тогава.

— Когато им направихте дисекция…

— Да?

— …отворихте черепа, видяхте възпаления и мозък…

— При такова голямо налягане дори след смъртта черепът направо се е пръснал.

— Мога да си представя.

— Извинявайте. Но затова очите им бяха така опулени.

— Вие просто взехте проби от мозъчната тъкан или…

— Да?

— …направихте дисекция на мозъка?

— Направих пълна церебротомия на две от животните.

— Отворихте мозъците им?

— Да.

— И не открихте нищо?

— Само това, което ви казах.

— Нищо… необичайно?

Учудването, което се криеше зад мълчанието на Потър, почти можеше да се усети по телефона. После той каза:

— Какво очаквахте да открия, господин Фернандес?

Едуардо не отговори.

— Господин Фернандес?

— Ами гръбначните им стълбове? Прегледахте ли ги по цялата им дължина?

— Да, направих го.

— Намерихте ли нещо… прикрепено?

— Прикрепено?

— Да.

— Какво имате предвид с това „прикрепено“?

— Може да е… приличало на тумор.

— Да е приличало на тумор?

— Да кажем тумор… нещо такова?

— Не. Нищо такова. Абсолютно нищо.

Едуардо отдръпна за малко слушалката, за да отпие от бирата. Когато отново я долепи до ухото, чу Травис Потър да казва:

— …нещо, за което не сте ме уведомили?

— Не и нещо, което да знам — излъга той.

Ветеринарят този път не отговори веднага. Сигурно и той пиеше бира. После каза:

— Ако се натъкнете на още такива животни, ще ми се обадите ли?

— Да.

— Не само еноти.

— Добре.

— Всякакви животни.

— Дадено.

— И не ги пипайте.

— Няма.

— Искам да ги видя на мястото, където са паднали мъртви.

— Както кажете.

— Ами…

— Дочуване, докторе.

Едуардо затвори телефона и отиде при умивалника. Загледа се през прозореца към гората на запад от къщата.

Запита се колко дълго трябваше да чака. Беше му писнало до смърт от чакане.

„Хайде“ — каза тихо той по адрес на скрития в гората наблюдател.

Беше готов. Готов за Ада, Рая или вечната пустота каквото и да дойдеше.

Не се боеше от смъртта.

Това, което го плашеше, беше как щеше да умре. Какво можеше да изпита. Какво можеха да му сторят в последните минути или часове от живота му. Какво можеше да види.

На сутринта на двайсет и първи юни, докато закусваше и слушаше международните новини по радиото, той погледна нагоре и видя катерица на прозореца на северната стена на кухнята. Беше се изправила на перваза на прозореца и го гледаше през стъклото. Изглеждаше напрегната. Както енотите преди.