Дийн Кунц - Зимна луна

Гарванът започна да се пощи.

— Прави ли някакви опити да ме контролираш? Защото, ако си правил, мисля, че не съм забелязал нищо. Не съм усетил никакво дълбаене в моя мозък, не съм видял образи на извънземни, нищо от това, което пишат в романите.

Чук, чук, чук — продължаваше пощенето. Едуардо пресуши остатъка от „Короната“, след което избърса устата си с ръкава.

Докато унищожаваше бълхите по себе си, птицата го гледаше така спокойно, сякаш възнамеряваше да седи тук цяла нощ и да слуша неговото бърборене, ако той искаше да бъде така.

— Мисля, че напредваш бавно, опипваш внимателно пътя, експериментираш. Този свят е достатъчно нормален за нас, родените в него, но сигурно за теб той е едно от най-странните и ужасни места, които някога си виждал. Може би още не си много сигурен дали би се чувствал добре тук.

Той не започна разговора, очаквайки гарванът да му отговори. Не се намираше в някой проклет филм на „Уолт Дисни“. И въпреки това продължаващата тишина започваше да го дразни и изнервя, сигурно, защото беше изпил доста бира и сега беше изпълнен с гнева на пияния.

— Хайде. Стига си се преструвал. Направи го.

Гарванът продължи да го наблюдава.

— Ела ти тук. Направи ми посещение с истинската си същност, не като птица, катерица или енот. Ела като себе си. Без костюми. Хайде да го направим. Да приключим с това.

Птицата разтърси криле един-два пъти и това беше всичко.

— Ти си по-лош и от гарвана на По. Не казваш нищо, само стоиш на едно място. Какъв си ти?

Гледане, гледане.

И гарванът не помръдва, само стои, само стои…

Макар че По не беше един от любимите му автори, а само писател, който Едуардо беше чел, за да открие в крайна сметка какъв тип литература харесва, той започна да рецитира високо на пернатия страж, като влагаше в думите страстта на разтревожения разказвач, който поетът беше създал в стиховете си:

Внезапно той осъзна, но твърде късно, че птицата, поемата и собственото му предателско съзнание го бяха накарали да се сблъска с ужасната мисъл, която потискаше в себе си, откакто беше изчистил петната и другите следи на десети юни. В основата на „Гарванът“ на По беше мъртвата девица, младата Ленор, и разказвач, който вярваше, че тя ще се върне при него…

Едуардо затръшна психическата врата пред останалата част от тази мисъл. Обзет от внезапна ярост, захвърли празната бутилка. Тя удари гарвана. Птицата и бутилката изчезнаха в нощта.

Той скочи от стола си и се доближи до прозореца.

Птицата, просната на поляната, скочи, излетя във въздуха с трескаво махане на крилете и се устреми нагоре в тъмното небе.

Едуардо затвори прозореца с такъв трясък, че едва не счупи стъклото. Заключи го и се хвана с две ръце за главата, като че можеше да откъсне ужасната мисъл, ако не успееше отново да я потисне.

Тази нощ се напи. Когато накрая заспа, сънят беше най-добрата възможна прелюдия преди смъртта.

Ако птицата влезеше през прозореца на неговата спалня, докато той спеше, или пък дойдеше от покрива, той нямаше да я чуе.

Събуди се едва в единайсет и десет на първи юли. През останалата част от деня се опитваше да превъзмогне махмурлука. Това погълна времето му и така съзнанието му остана далеч от фантастичните строфи на отдавна умрелия поет.

Гарванът беше отново с него на първи, на втори и на трети юли, от сутрин до вечер, без прекъсване. Той обаче гледаше да не му обръща внимание. Повече никакво отвръщане на погледите. Никакви монолози. Едуардо не седеше на верандите. Когато беше в къщата, не гледаше от прозорците. Животът му стана още по-ограничен.

В три следобед на четвърти юли, изпаднал в пристъп на клаустрофобия заради прекалено дългото седене между четири стени, той реши да се разходи и взе пушката. Когато излезе навън, не гледаше към небето над него, а само към далечния хоризонт. Два пъти обаче забеляза беглата поява на сянка някъде пред него и разбра, че не е сам.

Тъкмо се връщаше в къщата и беше само на двайсетина метра от предната веранда, когато гарванът се появи от небето и се стрелна надолу. Той безпомощно махаше с криле, сякаш беше забравил как се лети, и падна като камък. Птицата грачеше и пляскаше с криле, но до сблъсъка си със земята вече беше мъртва.

Без да се доближава много до гарвана, Едуардо го хвана за крайчеца на едното крило. Занесе го на поляната и го хвърли там, където беше хвърлил четирите катерици на двайсет и четвърти юни.