Дийн Кунц - Зимна луна

— Ако това искате, мога да заплача като бебе и сега, а после двамата да си тръгнем.

— Като за начало ще започнеш да се боиш от болката.

— Минах известна терапия в „Уестсайд Дженерал“.

— Това там е било детска игра. Не може изобщо да се сравни с ада, през който ще те накарам да минеш.

— Толкова сте внимателен!

Блум повдигна огромните си рамене:

— Не трябва да храниш никакви илюзии за лесна рехабилитация.

— Аз съм човекът с най-малко илюзии в света.

— Добре. В началото ще започнеш да се боиш от болката, ще трепериш от нея, ще молиш да те върнат вкъщи наполовина недъгав и няма да искаш да изкараш докрай програмата…

— Боже, нямам търпение да започна.

— …но аз ще те науча да мразиш болката, вместо да се боиш от нея…

— Може би да взема да ида в университета и да си повиша квалификацията. Да науча испански.

— …а после ще те науча да обикнеш болката, защото тя е сигурен признак, че напредваш.

— Трябва да изкарате опреснителен курс как да вдъхновявате и да печелите пациентите си.

— Ти трябва сам да се вдъхновиш, Макгарви. Моята работа е да те предизвикам.

— Викай ми Джак.

Терапевтът поклати глава.

— Не, да се разберем. Аз ще те наричам Макгарви, а ти мен Блум. Тези взаимоотношения са винаги враждебни в началото. Ще трябва да ме намразиш, да съсредоточиш гнева си върху мен. Когато дойде времето, ще ти бъде по-лесно да ме мразиш, ако не си говорим на малко име.

— Вече ви мразя.

Блум се усмихна:

— Ще се справиш Макгарви.

След нощта на десети юни Едуардо живееше в пълно отрицание на действителността. За пръв път в живота си отказваше да се изправи срещу нея, макар и да знаеше, че за него никога не е било по-важно да го направи. За него щеше да е по-добре да посети едно място в ранчото и там да открие или да не открие доказателства в подкрепа на своите най-мрачни подозрения за произхода на нашественика, който беше влязъл в къщата, когато беше ходил до кабинета на Травис Потър в Игълс Руст. Вместо това той старателно отбягваше мястото. Дори не искаше да погледне към този хълм.

Пиеше твърде много, но не го беше грижа. В продължение на седемдесет години беше живял под мотото „Умереност във всичко“ и тази рецепта за живот го беше отвела само към мъчителна самота и страх. Искаше му се бирата, която той обикновено комбинираше с хубав бърбън, да има по-силно вцепеняващо въздействие върху него. Изглежда, имаше доста голяма поносимост към алкохола. Дори когато обърнеше достатъчно бутилки, за да станат гърбът и краката му като гумени, умът му оставаше доста по-ясен, за да може да се отдаде на забравата.

Търсеше бягство в книгите, като четеше изключително жанра, който напоследък беше започнал да цени. Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Кристофър, Нивън, Зелазни. Докато в началото за негова изненада откри, че научната фантастика може да бъде предизвикателна и смислена, сега разбра също, че тя може да действа и като наркотик, по-добра дрога и от най-голямото изпито количество бира, а също така не тормозеше пикочния мехур. Ефектът — или просветление и почуда, или интелектуална и емоционална анестезия — зависеше най-много от самия читател. Космически кораби, машини на времето, уреди за телепортация, чужди светове, колонизирани луни, извънземни, мутанти, разумни растения, роботи, андроиди, клонинги, живи компютри с изкуствен интелект, телепатия, звездни флотилии, участващи в битки в най-отдалечените кътчета на галактиката, разрушаване на вселената, връщане на времето назад, краят на всичко! Той се изгуби в мъгла от фантастика, в един утрешен ден, който никога нямаше да настъпи наистина, за да престане да мисли за немислимото.

Пътешественикът от прохода се беше притаил в горите и дните минаваха, без да се случва нещо. Едуардо не разбираше защо той ще идва от милиарди километри разстояние в Космоса или хиляди години във времето, само за да продължи със завладяването на света с костенурски стъпки.

Разбира се, самото естество на нещо толкова чуждо и извънземно като това предполагаше загадъчни и може би дори неразбираеми за човека действия и мотивация. Завладяването на Земята може би не беше от интерес за нещото, което беше дошло в прохода. Може би неговата концепция беше толкова различна от тази на Едуардо, че дните бяха като минути за съществото.

В научнофантастичните романи имаше три основни вида извънземни. Добрите обикновено искаха да помогнат на човечеството да реализира пълния си потенциал като интелигентна раса и по този начин хората да съжителстват мирно с тях за вечни времена. Лошите искаха да поробят хората, да се хранят с тях, да снасят яйца в тях, да ги преследват и да ги убиват за забавление, или да ги заличат заради голямо недоразумение или от свирепа жестокост. Третите — най-малко срещаните — бяха нито добри, нито лоши, но толкова чужди, че тяхната цел и съдба оставаха тайна за хората като Божия разум. Този трети вид обикновено правеше на човечеството или голямо добро, или голямо зло, просто като минаваше покрай тази част на галактиката. Като автобус, преминаващ през колона от мравки на магистралата, и дори никога не разбираше за тази среща, да не говорим да е повлияло върху живота на разумни същества.