Дийн Кунц - Зимна луна

Беше лишен от краката и ръцете си вече три месеца и това го измъчваше. Ако не му кажеха, че може да стане от леглото и да започне да се учи да ходи отново до края на пролетта и началото на лятото, безпомощността му щеше да премине в лудост.

През прозореца на болничната стая на третия етаж можеше да види единствено част от короната на една висока палма. През всичките седмици той беше прекарал часове, като наблюдаваше как нейните листа потрепват при леките ветрове, как се гърчат при силните бури, как пъстреят в светлозелено на слънцето и в мътнозелено на фона на мрачните облаци. Понякога птиците прелитаха край този къс от Рая в рамката на прозореца и Джак се вълнуваше дори и само за миг да ги зърне в полет.

Закле се, че щом отново се изправи на крака, повече никога няма да бъде безпомощен. Съзнаваше високомерието на тази клетва — способността му да я изпълни зависеше единствено от превратностите на съдбата. Човек предполага, Господ разполага. Но тук не ставаше, въпрос отново да се надсмива над себе си. Никога нямаше да бъде безпомощен отново. Никога. Това беше предизвикателство към Бог: остави ме на мира или ме убий, но не ме поставяй в подобно положение отново.

Капитанът на подразделението на Джак, Лайл Кроуфърд, го посети за трети път в болницата на трети юни.

Кроуфърд имаше безлична външност, беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса, кафяви очи и кафява кожа всичките в един оттенък. Беше обут в меки мокасини, носеше шоколадовокафяви панталони, светлокафява риза и шоколадовокафяво сако, сякаш неговото най-голямо желание беше да изглежда толкова безлично, че да може да се слее с всяка среда и дори може би да стане напълно невидим. Също така носеше кафява шапка, която свали и задържа в ръцете, докато стоеше до леглото. Говореше тихо и често се усмихваше, но също така имаше повече похвали за храброст от всяко друго ченге в целия отдел. Освен това беше най-добрият роден водач, който Джак беше срещал.

— Как я караш? — попита Кроуфърд.

— Сервисът ми се подобри, но бекхендът ми е още слаб.

— Стига си се занасял.

— Мислиш, че това ми е проблемът?

— Това и че не можеш да ставаш.

Джак се засмя.

— Как вървят нещата в подразделението, капитане?

— Забавата никога не свършва. Двама юнаци са влезли тази сутрин в бижутериен магазин на булевард „Уестууд“, веднага след като продавачите са отворили. Извадили оръжие със заглушители, застреляли собственика и двама души от персонала. Убили ги, преди някой от тях да успее да задейства алармата. Никой отвън не е чул нищо. Витрините били пълни с бижута, големият сейф в помещението отзад бил отворен, пълен със скъпоценности на стойност милиони. Оттам нататък, изглежда, започнало най-интересното. Двамата престъпници започнали да спорят, кое да вземат най-напред и дали ще имат време да вземат всичко. Единият подхвърлил нещо за жената на другия и двамата се изпозастреляли.

— Исусе Христе!

— Минава известно време и един клиент влиза вътре. Четирима мъртъвци и един тежко ранен престъпник. Клиентът стои там, шокиран от кръвта, която е навсякъде. Той направо е парализиран от гледката. Раненият престъпник го чака да направи нещо и когато човекът просто стои, зяпнал от ужас и замръзнал на място, престъпникът му казва: „В името на Божията любов, господине, извикайте линейка!“

— В името на Божията любов — повтори Джак.

— В името на Божията любов. Когато идват лекарите от „Бърза помощ“, първото нещо, за което той ги моли, е да му дадат Библия.

Джак поклати глава, не можеше да повярва в чутото.

— Приятно е да разбереш, че не всички отрепки в града са безбожници, нали?

— Направо стопля сърцето ми — отвърна Кроуфърд.

Джак беше единственият пациент в стаята. Последният, петдесетгодишен проектант, беше умрял предния ден от усложнения след операция на пикочния мехур.

Кроуфърд седна на ръба на празното легло и каза:

— Имам добри новини за теб.

— Слушам те.

— От отдел „Вътрешни разследвания“ изпратиха окончателния си доклад за стрелбата и подозрението отпада изцяло от теб. Дори нещо повече, и шефът, и комисията ще се подпишат под него като крайно решение.

— Защо ли не ми се иска да танцувам?

— И двамата с теб знаем, че искането за специално разследване беше глупост. Но също така знаем…, че щом веднъж отворят тази врата, те не я затварят, без да я блъснат и прещипят пръстите на някое бедно невинно копеле. Затова няма да бързаме с благодарностите.