Дийн Кунц - Зимна луна

Вратата на спалнята имаше само слаба заключалка, която той задейства с натискането на медния бутон. За да се влезе в помещението, беше необходимо само един малко по-силен удар с крак и затова той подпря на вратата стол.

„Недей да мислиш какво може да влезе през вратата. Затвори съзнанието си. Мисли си за артрита и болките в мускулите. Остави тези мисли да заличат по-страшните.“

Взе си душ, като се изтърка така старателно, както беше почистил петната из къщата. Свърши едва когато не остана топла вода в бойлера.

Облече се, но не за спане. Чорапи, памучни военни дрехи, тениска. Остави ботушите до леглото, до пушката.

Въпреки че будилникът на нощното шкафче и ръчният му часовник подсказваха два и петдесет през нощта, Едуардо не можеше да заспи. Седна в леглото и подпря гърба си на няколко възглавници.

Включи с дистанционното телевизора и започна да изрежда безчетния брой телевизионни канали, получавани чрез сателитната чиния зад дърветата. Попадна на екшън — ченгета и наркодилъри, много тичане, скачане и стреляне, ръкопашни боеве и преследвания с коли, експлозии. Намали докрай звука, защото искаше да чува всички звуци из къщата.

Отпиваше от бирата, загледан в телевизионния екран. Не се стараеше да следи сюжета на филма, само оставяше съзнанието си да поглъща въртележката от движения и вълните от блясъци и ярки светлини на сменящите се цветове. Търкаше тъмните петна на онези ужасни мисли, онези упорити петна.

Нещо изтропа по прозореца.

Погледна към спуснатите завеси.

Ново потропване. Като камъче, хвърлено по стъклото.

Сърцето му заби по-силно.

Насили се отново да гледа филма. Движение. Цвят. Изпи бирата. Отвори втора.

Чук. И отново, почти едновременно. Чук.

Може би беше просто някоя нощна пеперуда, опитваща се да стигне до светлината, която спуснатите завеси не можеха да скрият напълно.

Можеше да стане, да отиде до прозореца, да види, че е било само летящо насекомо, и да се успокои.

Дори не си мисли за това.

Отпи голяма глътка от втората бира.

Чук.

Нещо стоеше долу на тъмната поляна и гледаше към неговия прозорец. Нещо, което знаеше точно къде се намира той и искаше да установи контакт с него.

Но този път не беше миеща мечка.

„Недей, недей, недей!“

Този път не беше симпатична космата муцунка с бели кръгове около очите. Нямаше хубава козина и опашка на черни пръстени.

Движение, цвят, бира. „Изтъркай болната мисъл, прочисти заразата.“

Чук.

Защото, ако скоро не се отървеше от чудовищната мисъл, която беше оставила петно върху съзнанието му, той рано или късно щеше да изгуби здравия си разум. Скоро.

Чук.

Ако отидеше до прозореца, дръпнеше завесите и погледнеше надолу към нещото на поляната, дори лудостта нямаше да го спаси. Щом го видеше, щом разбереше за съществуването му, щеше да има само един изход. Цевта на пушката в устата му, с пръст на крака върху спусъка.

Чук.

Увеличи звука на телевизора. Високо. По-високо. Свърши и втората бира. Увеличи звука още по-силно, докато цепещата мелодия на саундтрака към изпълнения с насилие филм не разтресе цялата стая. Отвори капачката на третата бира. Промиваше и прочистваше мислите си. Сигурно на сутринта щеше да е забравил болните и ненормални страхове, които така упорито го бяха измъчвали през нощта. Щеше да ги е забравил или отмил с алкохол. Или може би щеше да умре в съня си, Почти не му пукаше какво ще стане. Отпи голяма глътка от бирата в търсене на една или друга форма на забравата.

През целия март, април и май, докато Джак лежеше в гипс, а краката му бяха подложени на тракция, той трябваше да изтърпи непоносими болки, мускулни спазми, неконтролируеми нервни тикове и дразнещи сърбежи по кожата под гипса, където не можеше да се почеше. Джак понасяше тези неудобства, като рядко се оплакваше, и благодареше на Бог, че е жив, отново може да прегръща жена си и да вижда как расте синът му.

Притесненията за здравословното му състояние бяха дори повече от мъчителните преживявания. Оставаше рискът от евентуални болки в тялото след дългото залежаване, макар че гипсовият костюм беше направен внимателно и макар че повечето сестри бяха много отзивчиви, състрадателни и опитни. От продължителния натиск върху дадена част на тялото можеше да се образува рана, чието лечение нямаше да бъде лесно. Така можеше да се стигне и до гангрена. Тъй като постоянно му вкарваха катетри, опасността да се получи възпаление на уретрата се увеличаваше, което можеше да доведе до по-сериозен случай на цистит. Всеки пациент, обездвижен за дълго време, рискуваше да получи съсиреци в кръвоносните съдове, сърцето или мозъка, които можеха да го убият или да му причинят сериозни мозъчни поражения. Въпреки че постоянно му даваха лекарства, които намаляваха опасността от подобно усложнение, то най-много го притесняваше.