Дийн Кунц - Зимна луна

Джак беше обсебен от чувството за безпомощност. Причината се криеше отчасти в клаустрофобията, гипсовата обвивка и леглото. Чувството се усилваше също така от факта, че беше привързан към този Град на ангелите от една къща, която се беше обезценила и в момента беше трудно да се продаде заради рецесията на пазара. Усилваше се от факта, че той беше добро ченге във време, в което гангстерите бяха герои, и от факта, че не можеше да си представи нито как по друг начин да си изкарва хляба, нито друг смисъл в живота, освен да бъде ченге. Беше в капан като плъх в лаборатория. За разлика от плъха обаче той дори не хранеше илюзия, че е свободен.

На шести юни свалиха гипса. Счупването на гръбначния стълб беше напълно излекувано. Чувствителността му се беше върнала и в двата крака. Несъмнено отново щеше да се научи да ходи.

Сега обаче той не можеше да стои изправен без помощта или на две сестри, или на една сестра и патерица. Бедрата му се бяха стопили. Макар че беше правил известни упражнения за мускулите на прасците, те бяха доста атрофирани.

При първата разходка из стаята с помощта на сестрите Джак плувна в пот, а коремните му мускули се свиха, сякаш беше правил упражнения във фитнес залата с двеста и петдесет килограма. Въпреки това имаше повод за празнуване. Животът продължаваше. Той се почувства прероден.

Спря до прозореца, от който се виждаше короната на палмата. Сякаш като жест на благородната и загрижена вселена в небето се появиха три чайки, долетели от брега край Санта Моника. Те се рееха известно време във въздуха като три бели хвърчила. После изведнъж птиците направиха завой в синевата, като изиграха своеобразен въздушен танц, и изчезнаха на запад.

Джак ги гледа, докато отлетяха. Сетне се отвърна от прозореца, без да погледне към града отвън.

Тази вечер Хедър и Тоби го посетиха и му донесоха сладолед с фъстъчено масло и шоколад „Баскин-Робинс“. Въпреки че беше напълнял, Джак не се ограничаваше в яденето.

През онази нощ сънува чайките. Три. С великолепни широки криле. Широки и бели като на ангели. Те летяха право на запад, гмуркаха се и отново се изкачваха, правеха спирали и лупинги, но продължаваха на запад. Той тичаше по полята отдолу и се опитваше да не изостава от тях. Отново беше невръстно момче, разперило ръце като крила. Тичаше нагоре по хълмовете, надолу по тревистите склонове, дивите цветя го шибаха по краката. Представяше си как всеки момент излита, свободен от оковите на земното притегляне, високо при чайките. Тогава полята свършиха, докато той гледаше към чайките, и той откри, че маха с крака във въздуха, над ръба на висок и стръмен склон. Под него бушуваха мощните вълни и хвърляха високо пръски, а той падаше ли падаше. Знаеше, че е само сън, но не можа да се събуди, когато се опита. Падаше, падаше, винаги близо до смъртта, падаше към зъберите на черните скали, към студеното дълбоко бучене на сърдитото море, падаше ли падаше…

След четири дни на интензивна и усилена терапия в „Уестсайд Дженерал“ на единайсети юни Джак беше преместен в болницата за рехабилитация финикс. Макар че счупването на гръбначния стълб беше излекувано, бяха останали някои увреждания на нервите. Въпреки това прогнозите на лекарите бяха отлични.

Такава стая спокойно можеше да се намира в мотел. Килим на пода вместо плочки, раирани тапети в зелено и бяло, картини с красиви селски пейзажи по стените, твърде пъстри, но жизнерадостни завеси на прозореца. Двете болнични легла обаче разваляха впечатлението.

Стаята за физиотерапия, където беше откаран в количка за пръв път на дванайсети юни в шест и трийсет сутринта, беше добре оборудвана с уреди за упражнения. Миришеше повече на болница, отколкото на спортна зала, което не беше чак толкова лошо. И тъй като си представяше какво му предстои, в неговите очи мястото изглеждаше не толкова като спортна фитнес зала, а като стая за мъчения.

Неговият физиотерапевт, Моше Блум, беше около трийсетгодишен, висок метър и деветдесет, с толкова напомпани мускули, сякаш се готвеше да се изправи сам срещу танк. Имаше къдрава черна коса, кафяви очи и тъмна кожа, която беше получила бронзов загар от калифорнийското слънце. С бели маратонки, бели памучни панталони, бяла тениска и кепе, той приличаше на привидение, носещо послание от Бог, което гласеше: „Няма ли болка, няма оздравяване“.

— Така както го казвате, не звучи като съвет — отвърна Джак.

— О?

— Звучи като заплаха.

— Ще плачеш като бебе от радост след първите няколко сеанса.