Дийн Кунц - Зимна луна

Златната верижка на ролекса задрънча, докато той изнервено я закопчаваше на ръката си.

Тя искаше да разбере защо с всичките привилегии и предимства, които им осигуряваха техните семейства, трите момчета от Бевърли Хилс се мотаеха наоколо нощем. Оскверняваха придобитата с много труд собственост на полицай, който едва не беше убит три пъти, докато се опитваше да запази социалната стабилност. Тази социална стабилност, която им даваше достатъчно храна, да не говорим за часовници „Ролекс“. Откъде идваха тяхната грубост, техните изопачени ценности, техният нихилизъм? Не можеха да кажат, че са онеправдани. Тогава кой или какво беше виновно?

— Покажете ми портфейлите си — нареди тя.

Те извадиха портфейлите от джобовете си и ги протегнаха към нея. През цялото време очите им играеха ту към нея, ту към корта. Сигурно им изглеждаше като оръдие в момента.

— Извадете от тях всичките си пари — продължи да им нарежда тя.

Може би проблемът им беше, че бяха израснали във време, в което медиите ги заливаха с безкрайни прогнози за ядрена война, а после, след разпадането на Съветския съюз, с неспирни предупреждения за наближаваща глобална екологична катастрофа. Може би непрекъснатият, но правен умело шум и повтаряне на тезата за обреченост, които поддържаха висок рейтинга на новинарските предавания, ги караше да вярват, че наистина за тях няма никакво бъдеще. А на чернокожите деца им беше още по-трудно, защото постоянно им казваха, че няма да успеят, че системата е срещу тях, че е нечестна и несправедлива към тях и че няма никакъв смисъл да се опитват да променят положението.

А може би нито едно от тези неща нямаше нищо общо с тях.

Тя не знаеше. Дори не беше сигурна дали изобщо я е грижа. Каквото и да кажеше или да направеше, нямаше да ги спре.

Всяко от момчетата държеше парите в едната ръка, портфейла в другата и търпеливо чакаше.

Почти реши да не им задава този въпрос, но накрая промени намеренията си:

— Някой от вас има ли кредитни карти?

Невероятно, но двама имаха. Ученици от гимназията с кредитни карти. Момчето, което беше блъснала в стената, имаше карти на „Америкън Експрес“ и „Виза“. Момчето с ролекса на „Мастъркард“.

Загледана в очите им, тя си каза, че повечето деца не са като тези тримата. Повечето се опитваха да се борят с неморалния свят с помощта на морални средства и след като пораснеха, щяха да станат добри хора. Може би дори тези калпазани щяха да станат нормални граждани. Поне един или двама от тях. Но какъв беше процентът на загубилите своя морален ориентир днес? Не само сред тийнейджърите, но и сред хората от всички възрасти. Десет процента? Със сигурност повече. Толкова много улични престъпления и корумпирани служители с бели якички; толкова много лъжи и измами, алчност и завист. Двайсет процента? И какъв процент можеше да понесе една демокрация?

— Хвърлете портфейлите на тротоара. — Тя посочи мястото зад нея.

Момчетата изпълниха заповедта й.

— Сложете парите и кредитните карти в джобовете си.

Объркани, те направиха и това.

— Не ми трябват парите ви. Не съм престъпник като вас. Като държеше револвера в дясната ръка, тя събра с лявата портфейлите. Изправи се и отстъпи назад към стената на гаража.

Вълнуваха я много въпроси, но не им зададе нито един от тях. Техните отговори — ако изобщо имаха отговори — щяха да са повърхностни и незадоволителни. Беше й писнало от повърхностност и демагогия. Механизмът на съвременния свят работеше с помощта на смазката на плоски лъжи, хлъзгави увъртания, красиви, но неубедителни оправдания.

— Трябват ми само вашите документи за самоличност — каза Хедър и вдигна ръката си, в която стискаше портфейлите. — От тях ще разбера кои сте и къде мога да ви открия. Ако още един път ни притесните, дори само да плюнете върху тревата отпред, ще ви намеря и ще се заема сериозно с вас. — Тя дръпна ударника на корта и погледите им веднага се насочиха към револвера. — Ще нося много по-голямо оръжие, с куршуми по-голям калибър с кух връх. Ако се стреля с такова в крак, направо се раздробява костта и трябва да се ампутира. Аз ще стрелям и по двата ви крака и ще се придвижвате през остатъка от живота си в инвалидни колички. Може някой от вас да получи олово в топките, за да не се пръкват повече на бял свят такива като вас.

Луната отново се скри зад облаците. От задния двор се дочу крякане на жаби.

Трите момчета я гледаха втренчено и се питаха дали наистина ще ги пусне да си вървят. Те очакваха да бъдат предадени на полицията.