Дийн Кунц - Зимна луна

Постоя няколко секунди край леглото на сина си, вслушвайки се в едва доловимото му похъркване. Тялото на момчето под завивките леко се открояваше на фона на разсеяната светлина, която идваше от градските улици и се промъкваше през процепите на щорите. В момента той беше като мъртъв за света и нямаше как от него да са дошли звуците, прекъснали съня й.

Хедър се върна в коридора, допълзя до стълбите и слезе на първия етаж.

В тесния кабинет и после в хола тя се местеше като сянка от прозорец на прозорец. Проверяваше дали отвън няма нещо подозрително. Тихата улица изглеждаше толкова мирна и спокойна, че по-скоро беше характерна за някой малък град от Средния запад, отколкото за Лос Анджелис. Никой не газеше по тревната площ отпред. Никой не се прокрадваше по северната страна на къщата.

Хедър започна да си мисли, че в крайна сметка подозрителният звук беше част от кошмар, който тя беше сънувала.

Напоследък рядко спеше спокойно, но обикновено помнеше сънищата си. Най-често сънуваше бензиностанцията на Аркадян, макар че беше виждала мястото само веднъж, в деня на стрелбата. Сънищата й приличаха на сценични спектакли с куршуми, кръв и огън, в които Джак понякога изгаряше жив и в които тя и Тоби често присъстваха по време на престрелката. Един от тях биваше застрелван заедно с Джак, единият или и двамата се запалваха. Понякога добре изглеждащият рус мъж в костюм от Армани коленичеше до нея, докато тя лежеше надупчена от куршуми, доближаваше устата си до нейните рани и пиеше от кръвта й. Убиецът често беше сляп, с празни очни орбити, в които играеха огнени пламъци. Той се хилеше с остри като на пепелянка зъби и веднъж й каза:

— Ще взема Тоби заедно с мен долу, в Ада. Ще сложа на малкото копеле каишка и ще го използвам като куче-водач.

Като се има предвид, че запомнените кошмари бяха толкова страшни, тогава колко ли ужасни бяха тези, които беше забравила?

Когато обиколи хола, върна се под свода на коридора и отиде до трапезарията, тя реши, че въображението и е изиграло номер. Около къщата и вътре в нея не съществуваше реална заплаха. Тя свали ръката с пистолета и дулото на оръжието се насочи към пода. Пръстът й се премести от спусъка върху предохранителната скоба.

Сянката на човек, който бързо мина покрай прозореца на трапезарията, отново я накара да застане нащрек. Осветен от уличната лампа, натрапникът хвърли сянка, която проникна през стъклото и се отрази върху прозрачните витрини на шкафа в помещението. Тя премина бързо като сянката на нощна птица, но Хедър не се усъмни и за миг, че принадлежи на човек.

Забърза към кухнята.

До вратата, която свързваше къщата с гаража, беше монтирано още едно табло на алармената система. Тя набра деактивиращия код.

Тъй като Джак щеше да лежи в болницата кой знае още колко време, финансовото им бъдеще беше несигурно и Хедър се двоумеше дали да харчи ценните спестявания за сигнализация, свързана с полицията или с охранителна фирма. Винаги си мислеше, че подобни системи са предназначени за имения като тези в Бел Еър, а не за домовете на семействата от средната класа като нейното. Докато не разбра, че шест от шестнайсетте къщи в нейния район вече разчитаха на високотехнологичната охрана.

Сега блещукащите зелени букви на екрана се смениха от ЗАДЕЙСТВАНА на по-малко успокояващото В ГОТОВНОСТ .

Можеше да пусне алармата, при чийто звук щеше да дойде полицията. Но ако го направеше, изродите отвън щяха да избягат. Докато пристигнеше патрулната кола, нямаше да е останал никой за арестуване. Тя много добре си представяше какви създания — не хора — бяха те и какви неприятности възнамеряваха да й причинят. Щеше да ги изненада и да ги държи под дулото на оръжието, докато пристигнеше помощ.

Когато тихо дръпна лоста на бравата, отвори вратата ИЗКЛЮЧЕНА , — и пристъпи в гаража, тя вече знаеше, че е изгубила контрола над себе си. Страхът я беше обладал. Да, страхуваше се, но не страхът караше сърцето й да бие силно и бързо. Гневът беше двигателят, който я тласкаше напред. Беше разгневена от опита някой да направи от нея жертва и беше решена да накара нейните мъчители да си платят без значение колко голям беше рискът.

Бетонният под на гаража беше студен.

Заобиколи задната част на по-близката до нея кола. Спря между броните на двата автомобила, ослуша се и зачака.

Единствената светлина идваше от няколкото подредени в редица квадратни петнайсетсантиметрови прозорчета в горната част на вратите на гаража: болнав жълт блясък от уличните лампи. Дългите сенки отказваха да се оттеглят.