Дийн Кунц - Зимна луна

Също така видя, че не се вместват в представата за хулигани. Не бяха нито чернокожи, нито латиноамериканци. Бяха бели. И нямаха вид на бедни. Единият от тях носеше скъпо кожено яке, а другият — плетен памучен пуловер с красив десен.

Нощната тишина беше нарушавана само от охканията и стоновете на двамата. Схватката беше протекла толкова незабелязано и бързо в широкото два и половина метра пространство между къщата и стената на оградата, толкова тихо, че никой от съседите не се събуди.

С насочен към тях револвер Хедър каза:

— Идвали ли сте тук преди?

Двамата още не можеха да и отговорят, но третият също мълчеше.

— Попитах ви дали сте идвали и преди тук — повтори тя с изострен тон. — Правили ли сте подобни свинщини и преди?

— Кучка — произнесе третият.

Тя си даде сметка, че е напълно възможно да загуби контрол върху ситуацията, макар че беше единствената, която беше въоръжена. Двамата ударени в слабините можеха да се окопитят по-бързо, отколкото тя предполагаше. Реши да прибегне към лъжа, която да ги убеди, че тя не само е жена на ченге, владееща няколко хитри хватки:

— Чуйте ме, малки пикльовци. Мога да ви убия всичките, да отида до къщата, да взема ножове и да забия по един в главата на всеки от вас, преди да дойдат черно-белите. Може би ще ме съдят, а може би не. Но кой съдия ще тикне в затвора жената на полицай-герой и майка на осемгодишен син?

— Няма да го направиш — отвърна третото хлапе след известно колебание.

Тя продължи да учудва самата себе си, като говореше със сърдит и заплашителен тон, без да й се налага да се преструва:

— Няма ли? А? Няма? Двама партньори на моя Джак бяха застреляни за една година, а сега той лежи в болницата. Ще остане там още седмици наред, месеци. Един Господ знае каква болка ще му се наложи да изтърпи и дали изобщо ще може да ходи. А и аз съм безработна от октомври, спестяванията ни почти са се свършили, не мога да спя от притеснение. И ме тормозят отрепки като вас. Мислите, че няма да искам да видя някой друг да страда вместо мен ли? Че няма да започна да ви ритам и да ви накарам да ви заболи, много да ви заболи? Няма ли? А? А? Няма ли, пикльо такъв?

Господи. Тя трепереше. Нямаше представа, че у нея са се събрали толкова отрицателни емоции. В гърлото й беше заседнала някаква буца и трябваше да се успокои.

По всичко личеше, че беше изплашила тримата. Очите им бяха широко отворени и на лунната светлина в тях се четеше страх.

— Ние… сме идвали тук, преди — промърмори хлапето, което беше ударила с крак.

— Колко пъти?

— Д-два пъти.

Къщата беше нападана два пъти преди, веднъж в края на март и веднъж в средата на април.

С опасен блясък в погледа тя ги попита:

— Откъде сте?

— Оттук — отговори хлапето, останало невредимо.

— Не сте от този квартал.

— От Лос Анджелис.

— Лос Анджелис е голям град.

— От Хилс.

— От Бевърли Хилс ли?

— Ъхъ.

— И тримата?

— Ъхъ.

— Не ме будалкайте.

— Вярно е, оттам сме. Защо ще лъжем.

Третото момче сложи ръце на слепоочията си, сякаш току-що беше изпитало угризения на съвестта. Макар че много по-вероятно беше да е внезапно главоболие. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху ръчния му часовник и лъскавата му метална верижка.

— Какъв е този часовник? — попита тя.

— А?

— Каква марка е?

— „Ролекс“.

Така си и мислеше, макар че не можеше да се сдържи да не издаде учудването си:

— „Ролекс“ ли?

— Не лъжа. Подариха ми го за Коледа.

— Господи.

Той започна да го сваля от китката си.

— Ето, вземи го.

— Остави го — презрително изрече тя.

— Не, наистина, вземи го.

— Кой ти го даде?

— Нашите. Златен е. — Беше го свалил. Протегна ръка, за да й го даде. — Няма диаманти, но целият е златен — часовникът и верижката.

— Колко прави това? — попита тя. — Петнайсет-двайсет хиляди?

— Нещо такова — включи се едно от контузените момчета. Не е от най-скъпите модели.

— Подарявам ти го — повтори собственикът на часовника.

Хедър го попита:

— На колко си години?

— На седемнайсет.

— Още ходиш на училище, нали?

— В гимназията. Ето, вземи часовника.

— Още си ученик, а получаваш подарък за Коледа часовник за петнайсет хиляди?

— Твой е.

Тя коленичи пред тримата, опитвайки се да не обръща внимание на болката в дясното стъпало, и насочи корта точно срещу лицето на момчето с часовника. И тримата се отдръпнаха назад от страх.

— Мога да ти пръсна главата, разглезен малък негоднико каза тя. — Мога да го направя без проблем, но не бих ти откраднала часовника дори и да струваше милион. Сложи си го отново.