Дийн Кунц - Зимна луна

Това, разбира се, беше изключено. Беше нанесла телесна повреда на двама от тях. Всеки от контузените продължаваше да се държи за слабините и на двамата лицата им бяха изкривени от болка. Още повече, че ги беше заплашила с оръжие извън дома си. Аргументът срещу нея щеше да бъде, че те не са представлявали реална опасност, защото не са прекосили допустимата граница. Да, бяха нацапали със спрейове къщата и бяха надраскали обидни надписи, бяха причинили финансови и емоционални щети на нея и на детето й. Но тя много добре разбираше, че да е жена на полицай-герой не беше достатъчна гаранция, че няма да я съдят и няма да повдигнат срещу нея редица обвинения, които неминуемо ще пратят в затвора нея вместо тях.

— Махайте се оттук — каза им тя.

Те се изправиха, но после се поколебаха, сякаш ги беше страх да не стреля по тях в гръб.

— Вървете си — настоя тя. — Веднага.

Накрая те бързо тръгнаха покрай стената на къщата и тя ги проследи, за да е сигурна, че наистина ще се махнат. Те продължаваха да хвърлят погледи към нея.

На полянката отпред, застанала във влажната от росата трева, тя се увери в щетите, които те бяха причинили на поне две, а може би и на три от стените на къщата. Цветовете на боите сякаш блестяха в нощта, осветявани от уличните лампи! Бяха надраскали личните си символи навсякъде, както и най-различни грозни псувни с общия корен ЕБ… Но централното послание беше като при първите два пъти:

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ .

Трите момчета — двама от тях куцаха — стигнаха до колата си, паркирана на около една пресечка оттук. Беше черна на цвят. Потеглиха със свирене на гумите, като оставиха зад себе си облаци от син дим.

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ. СЪЗДАТЕЛ НА ВДОВИЦИ.

СЪЗДАТЕЛ НА СИРАЦИ.

Хедър беше по-объркана от ирационалния смисъл на графитите, отколкото от схватката с тримата драскачи. Джак нямаше никаква вина. Той беше изпълнявал задълженията си. Как можеше да отнеме автомат от психопат-убиец, без да използва оръжие? Тя имаше чувството, че цивилизацията потъва в море от безумна ненавист.

АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ!

Ансън Оливър беше маниакът с микроузито, обещаващ млад режисьор с три филма, направени през последните четири години. Никак не беше странно, че филмите му бяха изпълнени с гняв и разказваха за гневни хора. След престрелката Хедър беше изгледала и трите филма. Оливър отлично използваше ракурсите на камерата и имаше силно въздействащ повествователен стил. Някои от сцените бяха зашеметяващи. Може би беше гений и дори щеше да спечели „Оскар“ и други престижни награди. Но в творчеството му присъстваше тревожна морална арогантност, самодоволство и изнудвачество, които впоследствие се изясни, че са били предвестниците на едни много по-сериозни психични проблеми, допълнително задълбочени от употребата на твърди големи количества наркотици. УБИЕЦ .

Искаше й се Тоби да не знае, че на баща му е било лепнато клеймото „убиец“. Е, той го беше виждал изписано и преди. Беше го чувал и в училище и два пъти се беше сбивал заради това. Беше дребен, но имаше кураж. Макар че беше надвит и в двете сбивания, той без съмнение нямаше да се поколебае, ако му се наложеше отново да влезе в схватка.

Като го закара сутринта на училище, тя ще заличи надписите. Както и преди някои от съседите щяха да й помогнат. Бяха необходими няколко минавания с четката, защото къщата им беше боядисана в бледожълто.

Така или иначе, козметичният ремонт щеше да е само временен, тъй като веществото от спрея имаше химическа съставка, която разяждаше боята на къщата. След няколко седмици всеки от грозните символи се появяваше отново като дух, който пише по листа на медиум по време на сеанс. Дух, който пише послания от затворените в Ада души.

Ядът й постепенно се уталожи. Тя нямаше достатъчно енергия, за да го поддържа непрекъснато. Последните няколко месеца направо я бяха съсипали. Беше много уморена и толкова изтощена.

Куцукайки, тя влезе в къщата от задната врата на гаража и я заключи след себе си. Заключи също преходната врата между гаража и кухнята и отново активира кода на алармата.

ЗАДЕЙСТВАНА. СИГУРНОСТ .

Не съвсем. Такава просто не съществуваше.

Качи се по стълбите, за да провери как е Тоби. Той продължаваше да спи.

Застанала на вратата на спалнята на сина си, тя слушаше сладкото му хъркане и разбра защо бащата и майката на Ансън Оливър отказваха да приемат, че синът им е бил масов убиец. Той беше тяхното дете, тяхното малко момче, техният прекрасен млад син, олицетворение на най-добрите им качества, повод за гордост и надежда. Тя им съчувстваше, съжаляваше ги, молеше се никога да не преживее болка като тяхната, но в същото време искаше да млъкнат и да се разкарат.