Дийн Кунц - Зимна луна

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Хедър беше отвратена. Да сравниш един нещастен филмов режисьор, който беше направил три слаби филма, с Джон Кенеди (жертвата на Осуалд) или дори с Джон Ленън (жертвата на Марк Дейвид Чапман) беше отвратително. Но да свържеш Джак с двама печално прославили се убийци, граничеше с безчовечност.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Първата й мисъл беше на сутринта да се обади на адвоката си, да открие кой произвежда тези боклуци и да му предяви съдебен иска за последния грош, който притежава. Докато се взираше в омразната лепенка обаче, тя беше обзета от пораженческото чувство, че авторът на тези пошлости се е предпазил чрез употребата на въпросителния знак.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Предположението не беше равнозначно на обвинението. А въпросителната го правеше предположение и сигурно защитаваше от съдебна отговорност за клевета или обида.

Изведнъж у нея се появи достатъчно енергия, която да потисне яда й. Събра портфейлите и лепенките и ги хвърли в най-долното чекмедже на нощното шкафче. После блъсна чекмеджето, за да го затвори. Надяваше се да не е събудила Тоби.

Времената бяха такива, че повечето хора no-скоро биха приели абсурдна теория за конспирация, отколкото да си направят труда да потърсят истинските факти и да стигнат сами до простата истина. Сякаш бяха объркали реалния живот с художествената измислица. С настървение жадуваха за византийски заговори и кабалистични конспирации на маниакални злодеи, излезли от романите на Робърт Лъдлъм. Но действителността беше много по-малко драматична и много по-прозаична. Сигурно това беше техният начин да се опитат да въведат ред и да намерят смисъл във високотехнологичния свят, в който високите темпове на обществените и технологичните промени ги плашеха и от тях им се завиваше свят.

Техен начин или не, това беше плод на извратени и болни мисли.

Говорейки за болни, тя самата беше наранила две от онези момчета. Нищо, че си го заслужаваха. Сега, когато се беше поохладила, тя почувства… не, не точно желание за разкаяние, защото те си го бяха заслужили… но тъга и съжаление, че беше необходимо да прибягва до подобни мерки. Почувства се омърсена. Ентусиазмът й беше изчезнал заедно със спадането на адреналина.

Прегледа дясното си стъпало. Започваше да се подува, но болката беше поносима.

„Господи, жено — нахока се тя. — За каква се мислеше одеве? За една от костенурките нинджа ли?“

Взе си две таблетки екседрин от аптечката в банята и ги изпи с хладка вода.

Върна се в спалнята си и изключи нощната лампа.

Не се страхуваше от тъмнината.

Страхуваше се от злото, което хората бяха способни да причинят един на друг, било то нощем или посред бял ден.

Десети юни не беше ден, в който да се стои у дома. Небето беше синьо, температурата беше скочила до двайсет и пет градуса. Поляните пъстрееха с ярките си зелени цветове, тъй като слънцето още не беше изсушило тревата.

Едуардо прекара по-голямата част от блажения следобед седнал в дървен люлеещ се стол на верандата. На пода до стола лежеше нова видеокамера, заредена с касета, и нови батерии. До камерата лежеше пушката-помпа. От време на време той ставаше, за да си вземе бутилка бира или да отиде до тоалетната. Веднъж дори направи половинчасова разходка с камерата до най-близките полета. През останалото време обаче седеше и чакаше. То беше в гората.

Едуардо беше убеден, че през първия час на трети май преди пет седмици нещо беше влязло през черния проход. Знаеше го, чувстваше го. Нямаше представа какво беше то или откъде беше дошло, но беше убеден, че е дошло в монтанската нощ от някой странен свят.

След това сигурно си е намерило скривалище, в което се е притаило. Никакви други предположения не звучаха смислено. Криеше се. Ако искаше да бъде забелязано, щеше да му се разкрие още през онази нощ или по-късно. Горите, просторни и гъсти, предлагаха неограничен брой места за криене.

Макар че проходът беше огромен, това не означаваше непременно, че и пътникът — или корабът, транспортирал го дотук, ако изобщо съществуваше кораб — беше също с големи размери. Едуардо беше ходил веднъж в Ню Йорк и беше минал с кола през Холандския тунел. Той беше много по-голям от превозните средства, които минаваха през него. Каквото и да беше излязло от черния като смъртта отвор, можеше да не е по-голямо от човек, сигурно дори по-малко, и беше способно да се крие почти навсякъде сред горите.