Дийн Кунц - Зимна луна

Екземплярът в двора беше възрастен, добре охранен, с лъскава козина, която беше по-тънка от зимната. Той седеше на задните си лапи, предните бяха свити пред гърдите му. Държеше високо главата си и гледаше Едуардо. Въпреки че енотите бяха общителни и обикновено обикаляха на двойки и групи, нито в двора, нито по поляната се виждаха други негови побратими.

Тези животни също така бяха нощни. Рядко можеха да се видят през деня.

Тъй като в конюшнята нямаше никакви коне, а кофите за боклук бяха здраво затворени, Едуардо беше спрял отдавна да преследва миещите мечки — освен, ако не се качваха на покрива през нощта. Когато се заемеха с буйната си игра или се впуснеха да преследват мишка, тези животни можеха да направят всякакво спане в къщата невъзможно.

Той се приближи към стъпалата на верандата, като реши да се възползва от рядката възможност да огледа създанието отблизо и на дневна светлина.

Енотът го проследи с поглед.

Природата беше проклела тези калпазани, като им беше дала изключително красива козина. Така те се оказваха ценни за човека, който в нарцистичните си пориви непрекъснато се стремеше да търси нови начини да се труфи. Този имаше особено пухкава опашка, лъскава и великолепна, очертана с черни пръстени.

„Какво правиш тук, навън, в такъв слънчев ден?“ — попита Едуардо.

Антрацитночерните очи на животното го гледаха с любопитство.

„Сигурно имаш криза на самоличността. Мислиш си, че си катерица или нещо подобно.“

С нервни движения на лапите миещата мечка си ми лицето в продължение на може би половин минута, после отново застина и продължи да гледа съсредоточено Едуардо.

Дивите животни — дори и много агресивните като енотите рядко осъществяваха пряк зрителен контакт като този приятел. Те обикновено следяха скрити хората, с периферното си зрение или с бегли погледи. Някои казваха, че тяхното нежелание да те погледнат директно за повече от няколко секунди е признание за човешкото надмощие. Това беше животинският начин да се демонстрира смирение, както поданикът правеше пред краля. Други казваха, че животните — невинни божии създания — виждаха в очите на човека грях и се срамуваха за хората. Едуардо имаше своя теория: животните познаваха, че хората са най-свирепите и безмилостни зверове на Земята, жестоки и непредсказуеми, и избягваха пряк зрителен контакт от страх и благоразумие.

Тази миеща мечка обаче, явно не изпитваше какъвто и да било страх и не демонстрираше никакво смирение пред човека.

„Или поне не пред този жалък старец, а?“

Енотът просто продължаваше да го гледа.

Накрая Едуардо не можа да устои на жаждата и влезе в къщата за още бира. Пантите изскърцаха, когато той отвори вратата с мрежата. Беше я сложил само за сезона преди две седмици. Вратата отново изскърца, когато я затвори.

Очакваше странният звук да уплаши бозайника и той да побегне, но когато погледна през мрежата, миещата мечка се беше приближила на около половин метър до стъпалата на верандата и по-близо до вратата, като не го изпускаше от очи.

„Смешен малък натрапник“ — каза си Едуардо.

Той отиде в кухнята в края на коридора и първо погледна към часовника над фурната, тъй като не носеше своя. Беше два и двайсет.

Усещаше приятно къркорене в стомаха, което щеше да продължи чак до вечерта. Ала той не искаше да нарушава драстично режима си. Реши да вечеря един час по-рано, в шест вместо в седем. После можеше да почете книга и да заспи по-рано.

Това чакане нещо да се случи му се отразяваше на нервите.

Взе нова „Корона“ от хладилника. Капачката на бутилката се отваряше лесно, но той имаше артрит. Отварачката беше на дъската за рязане, до мивката.

Когато отвори бирата, случайно погледна през прозореца и видя миещата мечка в задния двор. Беше на три-четири метра от задната веранда. Отново беше застанала на задните си лапи, с предните към гърдите и с високо вдигната глава. Тъй като дворът се изкачваше към западните гори, от своята позиция животното имаше възможност да гледа над перилата на верандата направо в кухненския прозорец.

Гледаше него.

Едуардо отиде при задната врата, отключи я и я отвори.

Миещата мечка се премести от предишното си място на ново, от което можеше да продължи да го следи.

Той отвори мрежестата врата, която издаде същия скърцащ звук като предната преди малко. Отиде на верандата, поколеба се, след което слезе по стълбите и се оказа на двора.

Тъмните очи на животното блестяха.