Дийн Кунц - Зимна луна

Къде се беше крила в къщата, когато той беше прекарал късния следобед в люлеещия се стол? Какво беше замислила, докато той приготвяше вечерята?

Отиде при прозореца над мивката. Тъй като беше вечерял по-рано и тъй като през лятото слънцето залязваше по-късно, той ясно видя маскирания наблюдател. Стоеше в задния двор и непоколебимо гледаше към къщата.

Едуардо внимателно пристъпи край нещастното създание на пода и излезе навън, за да провери дали другият бозайник е на мястото си. Животното сега не беше на предния двор, където го беше оставил, а на верандата, на половин-един метър от вратата. Лежеше на едната си страна, от ушите и ноздрите му обилно течеше кръв, а широко отворените очи бяха изцъклени. Едуардо погледна към долната част на поляната. Залязващото слънце, увиснало над планинските върхове на запад, хвърляше оранжеви лъчи между стволовете на дърветата в долната гора, но колкото и да се опитваше, не можеше да прогони упоритите сенки.

Когато се върна в кухнята и отново погледна през прозореца, животното от задния двор бясно тичаше в кръг. Щом излезе на верандата, той го чу да пищи от болка. След броени секунди миещата мечка падна и се претърколи. Тялото й потрепери известно време, след което остана безжизнено.

Едуардо погледна към горите, граничещи с къщата от Камък, в която беше живял, докато беше част от прислугата. Тъмнината сред онези дървета беше по-дълбока, отколкото в долната гора, тъй като залязващото на запад слънце осветяваше само най-високите стволове, докато бавно се спускаше зад Скалистите планини.

В гората имаше нещо.

Едуардо не мислеше, че странното поведение на миещите мечки и тяхната смърт са резултат от бяс или от каквато и да било друга болест. Нещо ги… контролираше. Може би средствата, с които този контрол беше упражнен, се бяха оказали твърде изтощителни за животните и в крайна сметка бяха довели до внезапната им смърт.

Или може би съществото в гората нарочно ги беше убило, за да покаже силата на своята власт, да впечатли Едуардо със своята мощ, да му намекне, че ще е също толкова лесно да го погуби, колкото и миещите мечки.

Усети, че е следен — и не само през очите на животните.

Голите върхове на високите планини светеха като гранитеносива приливна вълна. Оранжевото слънце бавно се потапяше в това каменно море.

Над горските дървета постепенно се спускаше непрогледна тъмнина, но според Едуардо дори и най-дълбокият мрак не можеше да се сравни с чернотата в сърцето на наблюдателя от гората. Ако изобщо той имаше сърце.

Макар и да беше убеден, че болестта няма никаква роля в поведението и смъртта на миещите мечки, Едуардо не можеше да бъде сигурен в диагнозата и затова взе предпазни мерки. Той си сложи маска на лицето и гумени ръкавици на ръцете. Не докосна труповете, а използва лопата с къса дръжка. С нейна помощ сложи труповете в големи найлонови чували за боклук. Завърза всеки от чувалите и ги сложи в багажника на джипа, паркиран в гаража. След като изми с маркуч малките петна от кръв на предната веранда, той използва няколко памучни парцала, за да почисти кухнята с дезинфекциращ препарат. Накрая изхвърли парцалите в кофата за боклук, свали ръкавиците и също ги метна там. Остави кофата на задната веранда, за да се заеме с нея по-късно.

Сложи едрокалибрената пушка-помпа и 22-калибровия пистолет в черокито. Взе видеокамерата, защото не знаеше кога ще му потрябва. Освен това касетата в камерата съдържаше записа на миещите мечки и той не искаше да изчезне като първия път, когато беше снимал сияещите дървета и черния отвор. Поради същата причина взе със себе си жълтия бележник, който беше наполовина изписан с неговите разкази за последните събития.

Когато се приготви да отпътува за Игълс Руст, залезът беше сменен от нощта. Не му се искаше да мисли как ще се връща в тъмната къща, макар че преди това никога не го беше плашило. Остави включени лампите в кухнята и коридора на първия етаж. След известен размисъл включи лампите в хола и кабинета.

Вече изкарал черокито от гаража, заключи, но умът му беше прекалено зает с мисли за тъмната къща. Върна се, за да запали още две лампи в коридора на втория етаж. Когато се качи в джипа и потегли към селския път на юг, всеки от прозорците и на двата етажа на къщата светеше.

Обширното пространство на Монтана сега му се струваше по-празно и пусто от всякога. Километър след километър, от едната му страна се издигаха тъмни хълмове, а от другата безкрайни равнини. Малкото едва забележими светлинки в далечината сякаш изобщо не помръдваха. Те изглеждаха отплували навътре в морето като светлини на кораби, които неумолимо плаваха от един хоризонт към друг.