Дийн Кунц - Зимна луна

— Тогава повикайте мен и аз ще ви намеря лекар. Ясен ли съм?

— Да, добре.

— Ще го направите ли?

— Да, бъдете спокоен.

— Имате ли телефон в ранчото?

— Разбира се. Кой днес няма телефон?

Въпросът със сигурност потвърди образа му на отшелник и ексцентрик. Сигурно си го заслужаваше. Защото сега си даде сметка, че не беше използвал телефона през последните шест месеца. Едва ли беше звънял повече от три пъти през миналата година, а при едно от позвъняванията човекът от другата страна на линията беше набрал грешно номера.

Потър отиде при бюрото си, взе химикалка и бележник, след което Едуардо му продиктува телефонния си номер. Скъса лист от бележника и му го даде, защото на него бяха напечатани неговият адрес и телефон.

Едуардо сгъна листа и го сложи в портфейла си.

— Какво ви дължа? — попита.

— Нищо. Тези миещи мечки не са били ваши домашни любимци, тогава защо ще трябва да плащате? Бесът е опасна за цялата общност болест.

Потър го придружи навън до джипа.

Дърветата шумоляха от вятъра, щурците пееха, а една жаба квакаше все едно мъртвец се опитваше да говори.

Едуардо отвори вратата на черокито, обърна се към ветеринаря и каза:

— Когато правите аутопсията…

— Да?

— Ще гледате само за признаци на познати болести ли?

— За увреждания в резултат на болести или травма.

— Само това ли?

— Какво друго трябва да търся?

Едуардо се поколеба, вдигна рамене и отвърна:

— За нещо… странно.

Отново този поглед.

— Ами, господине, непременно ще го направя — обеща Потър.

Докато пътуваше към ранчото, Едуардо се питаше дали е постъпил правилно. Доколкото разбираше, пред предприетите от него действия имаше само две алтернативи, като и двете бяха под въпрос.

Можеше да остави миещите мечки в ранчото и да изчака да види какво ще се случи по-нататък. Но така сигурно щеше да унищожи важни улики, че нещо извънземно се крие в горите на Монтана.

Или можеше да обясни на Травис Потър за сияещите дървета, туптенето, тласкащите вълни и черния проход. Можеше да му разкаже за миещите мечки и той да ги постави под наблюдение. И да му каже за чувството, което имаше, че техните очи бяха използвани от неизвестния, който го следеше от гората. Ако обаче Едуардо наистина беше смятан за стария отшелник от ранчото на Куотърмас, ветеринарят нямаше да го вземе насериозно.

По-лошо — ако Потър разпространеше чудатата история, някой държавен служител без работа може да реши, че бедният Ед Фернандес е изкуфял или направо се е побъркал, а следователно представлява заплаха за самия себе си и за околните. С цялото си състрадание, жалостиви очи и тихи гласове, клатещи глави и постоянно повтарящи, че го правят за негово добро, те може да го накарат да се подложи на медицински и психиатрични прегледи.

Той не беше възхитен от мисълта да бъде закаран в количка в болницата, да бъркат в тялото му и да го изследват, да му говорят като че отново се е върнал към ранната си детска възраст. Нямаше да реагира много добре. Познаваше себе си. Щеше да им отвърне с инат и презрение, щеше да ядоса желаещите му добро до такава степен, че да накарат съда да поеме контрола върху неговото имущество и да го изпратят в старчески дом или някое подобно заведение, където да прекара остатъка от живота си.

Беше живял дълго и се беше убедил с очите си как животът на толкова много хора бива съсипан от други хора, които действат с добри намерения и постоянно уверяват, че знаят какво правят. Съсипването на поредния старец няма да бъде забелязано, а пък и той нямаше нито жена и деца, нито приятели или роднини, които да се застъпят за него и да го спасят от убиващото благородство на държавата.

Поради тази причина даването на мъртвите животни на Потър, за да ги изследва и да им направи аутопсия, беше засега най-дръзкият ход, който Едуардо можеше за предприеме. Обаче като имаше предвид нечовешката природа на съществото, което контролираше миещите мечки, се притесняваше, че той можеше да изложи Травис Потър на опасност.

Потър, изглежда, притежаваше здрав разум. Познаваше рисковете, свързани с болестта, и щеше да вземе всички предпазни мерки срещу нейното разпространение. Тези мерки сигурно щяха да са също толкова ефективни и срещу непредвидимата и зловеща заплаха, която може би криеха труповете на животните.

Къщите, в които живееха непознати семейства, светеха надалеч в нощното море. За пръв път в живота си Едуардо искаше да ги познава, да знае техните имена и лица, тяхното минало и надежди за бъдещето.