Дийн Кунц - Зимна луна

— Всъщност да — на Джак му олекна, че позите, които двамата бяха заели, допускаха възможността да не гледа право в очите ветеринаря. Той разказа на Травис за гарвана на прозореца онази сутрин и как по-късно птицата кръжа над него и Тоби, докато играха с фризбито.

— Любопитно — отбеляза Травис. — Предполагам, че може да има някаква връзка. От друга страна, няма нищо странно в подобно поведение, дори и тропането с клюна по стъклото. Гарваните могат да бъдат много смели. Още ли се навърта наоколо?

Двамата се изправиха и погледнаха към небето. Гарванът не се виждаше.

— В този вятър птиците търсят подслон — обясни Травис и се обърна към Джак. — Нещо друго освен гарвана?

Тази работа с токсичните субстанции убеди Джак да не разказва за гробището. Те говореха за две напълно различни и противоположни мистерии: отрова срещу свръхестественото; токсични субстанции срещу духове и демони, и неща, които изскачат през нощта. Случката в гробището беше напълно субективно преживяване. Дори и поведението на гарвана. Тя по никакъв начин не доказваше факта, че нещо странно се е заселило в ранчо Куотърмас. Джак нямаше доказателства, че изобщо тя е станала. Тоби не помнеше нищо от станалото и не би могъл да подкрепи неговия разказ. Ако Едуардо Фернандес беше видял нещо особено и го беше скрил от Травис, Джак одобряваше постъпката на стареца и го разбираше. Ветеринарят беше обзет от идеята, че са замесени рядко срещащи се вещества. Заради мозъчния оток, който беше констатирал при аутопсията на енотите. Той едва ли би се съгласил да слуша сериозно приказки за духове, обладание и зловещи разговори, водени в гробището със същество от Отвъдното.

— Нещо друго освен гарвана! — попита Травис.

Джак поклати глава:

— Това е всичко.

— Може би това, което е довело до смъртта на миещите мечки, вече е свършило. Може и никога да не разберем. Природата понякога прави много странни номера.

Джак дръпна ръкава на якето си и погледна часовника си.

— Доста дълго те задържах. А ти сигурно искаш да приключиш с обиколката, преди да завали.

— Не съм се и надявал. Но ще се постарая да се прибера у дома, докато не е натрупало толкова, че и роувърът да не може да се справи.

Двамата си подадоха ръце и Джак каза:

— И да не забравиш, другата седмица си канен на вечеря в шест. Ако имаш приятелка, нека дойде и тя.

Травис се усмихна:

— Като ме гледа човек, не би казал, че някоя би поискала да се свърже с мен. Но всъщност имам приятелка. Казва се Джанет.

— Ще ми е приятно да се запознаем.

Джак отмести двайсет и пет килограмовия чувал с кучешка храна от роувъра и застана отстрани на алеята, докато ветеринарят обърна джипа и си замина.

Травис Потьр погледна в огледалото за обратно виждане и помаха.

Джак също му помаха и остана така, докато роувърът изчезна зад завоя и зад хълма, точно преди да продължи по селския път.

Денят беше станал по-мрачен, отколкото преди да дойде ветеринарният лекар. Желязо вместо пепел. Сиво като в затвор. Сивото небе и черно-зелените фаланги от дървета изглеждаха застрашително потискащи като стени от бетон и камък.

Духаше студен вятър, примесен с боровия аромат и лекия мирис на озон от високопланинските течения, докарани от северозапад. Дебелите клони на боровете издаваха тих стон, разклащани от стремителната въздушна река. Тревистите поляни им акомпанираха с едва доловим шепот. Стрехите на къщата издаваха звуци, подобни на тези на умиращи бухали със счупени криле.

Природната провинциална гледка беше красива дори и при това мрачно затишие пред буря. Всичко беше толкова мирно и спокойно, както си го бяха представяли, когато бяха дошли от Юта. В този миг обаче никое от описанията от пътеводителите не можеше точно да представи атмосферата. Само една дума. Самотно. Беше най-самотното място, което Джак Макгарви беше виждал досега. Необитаемо надлъж и нашир, далеч от съседите и квартала, които, ако се наложеше, можеха да те утешат.

Той нарами чувала с кучешката храна.

Голямата буря се задаваше.

Влезе вътре и заключи вратата.

От кухнята долетя смях и той влезе да види какво става. Фалстаф стоеше на задните си лапи, предните бяха вдигнати във въздуха, и гледаше към парчето пушена наденица, което Тоби държеше над него.

— Татко, виж, той знае как да моли — каза детето.

Ритривърът се облиза.

Тоби пусна наденицата.

Кучето я улови във въздуха, изгълта я и се замоли за още.

— Не е ли страхотен? — попита детето.