Дийн Кунц: Входът за рая — платен

През по-голямата част от живота си на него не му беше необходимо да вярва в превъзхождащия свръхестествен интелект. Вярваше, че собственият му интелект превъзхожда всички останали. Но той беше дълбок мислител и философ. Толкова уважаваше онези учени, които бяха убедени, че светът е оформен — и може да бъде преоформен — от учени, от силата на елита. От онези, чиято стойност и полза за обществото бяха от изключителна и несравнима важност. Преди пет години, когато разбра, че някои квантови физици и молекулярни биолози са започнали да вярват, че хората не са сами във вселената, удобният му мироглед беше разклатен из основи. Не можеше просто така да свие рамене и да продължи да убива. Да, той продължи да убива, но не и сляпо както досега. Не можеше да приеме, че Бог е създал света, защото подобна хипотеза беше прекалено банална и ограничена. Такава хипотеза възраждаше отново схващането за добро и зло, правилно и неправилно — категории, от които посветената общност на етиците утилитаристи до голяма степен беше успяла да прочисти обществото. Свят, създаден от превъзхождащ интелект, изпълващ човешкия живот със смисъл и значение. Престън Мадок не искаше да живее в такъв свят. Той отхвърляше такъв свят, защото винаги е бил и щеше да бъде господар на вярата си, единствен съдник на действията си.

За щастие в разгара на интелектуалната си криза, Престън се беше натъкна на ценен цитат от Франсис Крик, един от учените, спечелил Нобелова награда за откриването на двойната структура на ДНК. По време на собствената си криза Крик беше достигнал момент, в който вече не вярваше, че еволюцията в природата чрез естествения подбор може да бъде обяснена по научен път. Животът на молекулярно равнище беше толкова сложен и заплетен, че беше убедил Крик (също почитател на версията за Божието сътворение), че всяка земна форма на живот — флората, фауната и цялата екосистема — са създадени не от Бог, а от извънземна раса, надарена с труден за проумяване от човека върховен интелект и сили. Раса, която сигурно беше създала и вселената.

Извънземни.

Извънземни творци на света.

Загадъчни извънземни творци на света.

Ако тази теория напълно удовлетворяваше Франсис Крик, Нобеловия лауреат, тогава тя беше достатъчно достоверна и за Престън Клавдий Мадок. Извънземните създатели на света едва ли биха се интересували как постъпват с живота си техните създания в морален план. Не повече, отколкото едно хлапе се интересува какво правят мравките в мравуняка.

Всъщност Престън имаше своя теория, която обясняваше защо извънземна раса с върховен интелект и сили ще иска да прескача из вселената, да създава различни светове и да ги засажда с най-различни форми на живот, интелигентни или не. Теорията му беше добра.

Той знаеше, че е добра, дори гениална, но докато стоеше тук и плюеше върху обувките си, не можеше да си спомни нито дума от нея.

Да плюе върху обувките си? Отвратително.

Не трябваше сега да е тук и да плюе върху обувките си. Не беше открил още прозорец. Прозорците в която и да е къща се поставяха по определена класическа схема, датираща още от Каменната ера и заложена генетично в човека. Значи би трябвало да ги открие лесно дори и в този странен салон.

Прозорци. Скрити прозорци. Да открие един от тези загадъчни скрити прозорци. Сигурно зад проклетия прозорец ще го чака някое извънземно, ухилено до уши със зелената си физиономия на създател на светове.

Той знаеше какъв е номерът им. Знаеше за тях. Перверзна шайка интелигентни и свръхспособни дъртаци.

Теорията му — да, сега си я спомни — беше гениална. Според нея те създаваха светове и ги напълваха с живот, защото се кефеха на страданията на създадените от тях създания. Кефеха се не непременно в смисъл, че изпитваха оргазъм. Тази теория беше брилянтна, не ексцентрична. Те ни бяха създали да умрем, да мрем с десетки милиарди през вековете, защото имаха някаква полза от нашата смърт, тя им даваше нещо ново. Сигурно се получаваше някаква форма на енергия, генерирана всеки път, когато някое създание предаваше дух. Енергия, която човекът не беше в състояние да улови и да използва, но с която те захранваха своите космически кораби и тостери. Или която лично абсорбираха, за да си осигурят вече живот. О, та те бяха върховните утилитаристи, етични във всичките си дела, създаващи ни, за да ни използват. И използваха всеки от нас пълноценно, стопроцентово. Никой не си отиваше напразно.

Това беше нещо повече от труда на Франсис Крик и на всички Нобелови лауреати взети заедно. Нобеловата академия щеше да му даде не само жадуваната награда, но и цяла Швеция, ако можеше да докаже аргументирано теорията си.