Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Накрая стигнах до спалнята й. Там няма музикални инструменти, нито една книга, саксии с билки, шишенца с витамини или гимнастически уреди. Леглото е обикновено и застлано с тънка бяла плюшена покривка. В тоалетката, нощните шкафчета и лампите няма нищо забележително. Стените са бледожълти — нюансът на утринната слънчева светлина в облак. Няма произведения на изкуството. На някои стаята може да изглежда гола, но когато Саша е там, помещението е изящно украсено като барокова зала във френски замък и спокойно и зареждащо с енергия като място за медитации в градина на Зен. Саша никога не спи неспокойно, а винаги дълбоко и неподвижно като камък на дъното на морето, затова изпитвам желание да протегна ръка и да я докосна, да почувствам топлината на кожата или пулса й и да потисна внезапния страх, който ме обзема от време на време. Тя има страст и към съня. Притежава и страст към страстта и когато се люби, стаята престава да съществува и се озовавам в безкрайно време и в безгранично пространство, където е само Саша, нейната светлина и топлина и великолепното й излъчване, което свети, но не изгаря.

Докато минавах покрай леглото на път към първия от трите прозореца, за да спусна щорите, видях някакъв предмет върху плюшената покривка. Малък, с неправилна форма и лъскав. Парче рисуван на ръка, глазиран порцелан. Полуусмихната уста, извивка на скула и синьо око. Къс от лицето на куклата с лика на Кристофър Сноу, която се бе разбила в стената на къщата на Анджела Фериман, точно преди лампите да угаснат и пушекът да започне да бълва от горната и долната част на стълбището.

Явно стадото е било тук през нощта.

Отново се разтреперих, но този път по-скоро от гняв, отколкото от страх. Извадих пистолета от якето и тръгнах да претърсвам къщата. Надникнах във всяка стая, килер и бюфет, където можеше да се е скрило някое от онези ненавистни същества. Не се промъквах крадешком и не бях предпазлив. Ругаейки и отправяйки заплахи, които бях твърдо решен да изпълня, отварях врата след врата, тръшках чекмеджета и бърках под мебелите с дръжката на метлата. Вдигнах такъв шум, че Орсън изприпка до мен, любопитен да разбере какво става. Започна да ме следва от разстояние, сякаш се страхуваше, че в сегашното ми състояние на крайна възбуда може да се прострелям в крака или да улуча него, ако стои твърде близо.

В къщата нямаше никого от стадото.

Свърших с претърсването и изпитах силно желание да напълня кофа с вода и амоняк и да изтъркам всяка повърхност, до която натрапниците може да са се докоснали: стените, пода, стъпалата, перилата и мебелите. Не защото мислех, че са оставили някакви микроорганизми, които биха могли да ни заразят, а защото ги намирах за нечисти в душевен смисъл, сякаш не бяха излезли от лабораториите в Уайвърн, а от дупка в земята, откъдето се разнасят серни изпарения, призрачна светлина, далечни вопли на прокълнатите.

Използвах телефона в кухнята и се обадих на пряката линия в студиото на Кей Би Ей Уай. Преди да натисна последната цифра, осъзнах, че предаването е свършило и Саша вече пътува към дома си. Затворих и набрах номера на мобилния й телефон.

— Здравей, Снежко — каза тя.

— Къде си?

— На пет минути път от теб.

— Заключи ли вратите на колата?

— Какво?

— Заключи ли вратите, за Бога?

Саша се поколеба, сетне каза:

— Вече ги заключих.

— Не спирай на никого. Нито на приятел, нито дори на ченге. Особено на ченге.

— Ами, ако случайно прегазя някоя дребна възрастна дама?

— Тя няма да е дребна възрастна дама. Само ще прилича на такава.

— Станал си ужасно подозрителен, Снежко.

— Просто светът стана твърде опасен, мила. Слушай, не затваряй телефона, докато не стигнеш до алеята за коли пред къщата.

— Познавам добре пътя.

— Недей да ми противоречиш. Не съм на себе си.

— Забелязах.

— Трябва да чувам гласа ти. През цялото време. Докато стигнеш дотук.

Поддържахме връзка, докато Саша вкара форда в гаража и изключи двигателя.

Макар че слънцето беше изгряло, искаше ми се да изляза навън и да я посрещна. Исках да съм до нея и да я пазя с пистолета, докато върви към задната веранда, откъдето обикновено влизаше.

Стори ми се, че мина цял час, докато чух стъпките й по пода на оранжерията.

Когато Саша отвори вратата, широкото острие на утринната светлина прониза кухнята. Притеглих я в обятията си, тръшнах вратата след нея и я прегърнах толкова силно, че за миг и двамата спряхме да дишаме. После я целунах. Тя беше реална, прелестна и жива.