Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Опитвах се да избягам от заплаха, от която нямаше избавление дори ако се доберях до най-далечния остров или планински връх на света. Където и да отидех, щях да нося със себе си онова, от което се страхувах — потребността да знам. Не се боях само от отговорите, които можеше да получа на въпросите за майка ми. Най-много се страхувах от самите въпроси, защото естеството им щеше да промени живота ми завинаги.

Седнали на пейка в парка на ъгъла на Палм Стрийт и Грейс Драйв, двамата с Орсън изучавахме странна скулптура, състояща се от ятаган, закрепен на две търкалящи се зарчета, изсечени от бял мрамор, които на свой ред стояха върху лъскаво изображение на Земята, изваяно от син мрамор, кацнало на голяма могила от бронз, напомняща купчина кучешки изпражнения.

Това произведение на изкуството от три години се извисяваше в средата на парка, заобиколено от тихо бълбукащ фонтан. Много нощи сме седели тук, разсъждавайки върху значението на това творение, но не съвсем наясно със смисъла му.

Отначало смятахме, че значението е ясно. Ятаганът представлява война или смърт. Търкалящите се зарчета символизират съдбата. Синята мраморна сфера е символът на нашия живот. Всичко заедно говори за положението на човека — ние живеем и умираме по прищевките на съдбата и нашият живот на този свят се управлява от безпристрастен шанс. Бронзовата купчина в основата е сбито повторение на същата тема — животът е лайно.

Последваха множество анализи. Например, че ятаганът е полумесец. Зарчетата — кубчета захар. Синята сфера — топка за боулинг. Онова, което символизират различните форми, може да се тълкува по безброй начини, макар че е невъзможно да възприемеш бронзовата отливка като нещо друго освен кучешки изпражнения.

Гледан на лунна светлина, този шедьовър може да е предупреждение, че нашите най-високи стремежи (да стигнем до луната) не могат да бъдат осъществени, ако наказваме телата си и изтощаваме умовете си, като ядем твърде много сладки неща или ако се схващаме при силно хвърляне на топките за боулинг, опитвайки се да съборим всички кегли. Бронзовите изпражнения следователно ни разкриват крайния резултат от неправилното хранене, съчетано с фанатизма по боулинга: животът е лайно.

На широката алея, заобикаляща фонтана със скулптурата, има четири пейки. Бяхме наблюдавали творението от всевъзможни ъгли.

Лампите са свързани с таймер и в полунощ ги гасят, за да пестят парите на управата. Фонтанът също спира да бълбука. Тихо плискащата се вода поражда размисъл и ни се иска да блика цяла нощ. И дори да не бях болен от пигментна ксеродермия, пак щяхме да предпочитаме мрака. Светлината наоколо е не само достатъчна, но и идеална за изучаване на скулптурата и хубавата гъста мъгла може да добави неизмеримо много към тълкуването на замисъла на ваятеля. Преди да издигнат този паметник, в средата на фонтана от сто години стоеше обикновена бронзова статуя на Джуниперо Сера, испански мисионер, посещавал индианците от Калифорния преди два века и половина. Човекът, създал мрежа от мисии, които сега са забележителности и привличат туристите, любители на историята.

Родителите на Боби и група граждани, разсъждаващи като тях, бяха сформирали комитет, за да настояват за свалянето на статуята на Джуниперо Сера с мотива, че един паметник на религиозна фигура няма място в парк, създаден и поддържан с публични средства. Отделяне на църквата от държавата. Казаха, че американската конституция е ясна по този въпрос.

Глициния Джейн (Милбъри) Сноу — Глици за приятелите и мама за мен, — въпреки че беше учен и рационалист, оглави противниковия комитет, който искаше запазването на статуята на Сера.

— Заличи ли миналото си, едно общество не може да има бъдеще — казваше тя.

Мама изгуби спора. Родителите на Боби спечелиха.

В нощта, когато оповестиха решението, Боби и аз се срещнахме при най-тържествените и сериозни обстоятелства на дългогодишното ни приятелство, за да преценим дали семейната чест и свещеният дълг на кръвта изискват от нас да поведем ожесточена и безмилостна война, докато и най-далечните братовчеди бъдат изпратени да спят при червеите и докато единият или и двамата умрем. След като изпихме достатъчно бира, за да проясним съзнанието си, решихме, че е невъзможно да водим истинска война и да намираме време да се плъзгаме по блестящите като стъкло, прииждащи на талази вълни, които добрият океан ни изпраща на брега. Да не говорим за всичкото време, прекарано в убийства и хулиганство, през което можехме да зяпаме момичета с впити в дупетата бикини.