Дийн Кунц - Непознати

Джорджа нямаше да може да заспи, дори ако Марси беше спокойна и не се въртеше. Тревогите предизвикваха безсъние много по-успешно от десетина чаши кафе. Тя внимателно се заслуша в думите на дъщеря си, надявайки се да чуе нещо, което да й помогне да разбере какво става или да насочи педиатъра при поставянето на диагноза. В два след полунощ Марси измънка нещо друго, което нямаше нищо общо с лекари, медицински сестри и дълги, остри игли. Ритайки ожесточено, момиченцето се обърна по гръб, изстена и после се отпусна неподвижно.

— Луната, луната, луната… — промълви тя с глас, изпълнен с изумление и същевременно със страх. Шепотът беше настойчив и смразяващ кръвта и Джорджа разбра, че това не е безсмислено бълнуване. — Луната, луната, луната…

Брендън Кронин, свещеникът, който бе изгубил вярата си, спеше под топло одеяло и юрган и се усмихваше на нещо. Зимният вятър стенеше в клоните на гигантския бор навън и в стрехите. Брендън започна да говори насън, повтаряйки ритмично и тревожно думата „луната“…

— Луната! Луната!

Доминик Корвези се събуди от собствените си уплашени викове и от пареща болка в дясната китка. Беше на колене до леглото си и трескаво дърпаше нещо, което стягаше ръката му. Доминик се бори още няколко секунди, после съзнанието му се проясни. Осъзна, че се опитва да се освободи от въжето, с което сам се бе завързал.

Дишайки учестено и с разтуптяно сърце, Доминик протегна ръка към лампата и изтръпна, когато ярката светлина заслепи очите му. Той погледна въжето и видя, че докато е спал, е развързал единия от четирите стегнати възли и е разхлабил втория, а сетне търпението му се бе изчерпало. А след това, в пристъп на паника, каквато неизменно съпътстваше сомнамбулизма му, Доминик явно бе започнал да дърпа въжето, разкървавявайки дясната си китка.

Той стана, отметна завивките и седна на ръба на леглото.

Доминик знаеше, че сънува нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше убеден, че това не е кошмарът, който го спохождаше през изминалия месец, защото нямаше нищо общо с луната. Сънят беше различен — еднакво ужасяващ, но по друг начин.

Виковете, които го бяха събудили, бяха толкова настойчиви, обсебващи и изпълнени със страх, че Доминик ги помнеше съвсем ясно. „Луната! Луната!“ Той потрепери и вдигна ръце към пулсиращите си слепоочия.

Луната. Какво ли означаваше това?

Джинджър извика пронизително и седна в леглото.

— О, много съжалявам, госпожице Вайс — каза Лавиния, прислужницата на семейство Ханаби. — Не исках да ви уплаша. Но сънувахте кошмар.

— Кошмар ли? — Джинджър не си спомняше да е сънувала нещо.

— Ами, да, при това явно много неприятен, защото викахте. Минавах по коридора и ви чух. Едва не влязох веднага, но осъзнах, че сигурно сънувате. Поколебах се, но вие продължихте да крещите, затова реших, че е по-добре да ви събудя.

— Крещях ли? И какво виках?

— Повтаряхте едно и също. „Луната, луната, луната.“ Бяхте уплашена.

— Нищо не си спомням.

— Викахте „луната, луната“. Гласът ви беше толкова уплашен, че сякаш ви убиваха.

В периода двайсет и седми декември и пети януари Джинджър Вайс посети шест пъти апартамента на Пабло Джаксън. По време на тези посещения той използва хипноза, опитвайки се предпазливо и търпеливо да проникне отвъд „блокажа Азраел“, който бе запечатал част от паметта й.

За възрастния илюзионист Джинджър ставаше все по-красива. Тя му се струваше все по-интелигентна, очарователна, привлекателна и упорита. Пабло виждаше в нея жената, която би искал да има за дъщеря. Джинджър събуди в него бащинско чувство на закрила, каквото той не бе изпитвал дотогава.