Дийн Кунц - Непознати

— Тя е много мило момиче и животът й е съсипан заради тази история.

— Не можеш да й помогнеш. Ти си твърде възрастен и си сам срещу неизвестни сили.

— Виж какво, може би положението не ти е достатъчно ясно. Не споменах името й и професията й, но сега ще ти кажа, че…

— Не искам да знам коя е тя! — извика Алекс. Очите му се разшириха.

— Тя е лекар — настоя Пабло. — Завършва специализацията си по хирургия. Четиринайсет години се е готвила да практикува медицина и сега е на път да загуби всичко. Това е истинска трагедия.

— Замисли се, по дяволите. Тя сигурно ще разбере, че е по-добре да не знае истината. Щом потиснатите спомени напират така, тогава трябва да са толкова травмиращи, че може да съсипят психиката й.

— Може би — съгласи се Пабло. — Но не трябва ли тя да реши дали да продължи да търси истината или не?

Алекс остана непреклонен.

— Ако процесът да си спомни не я съсипе, тогава тя вероятно ще бъде убита от онези, които са й присадили „блокажа Азраел“. Изненадан съм, че не са я ликвидирали веднага. Ако в тази история е замесена някоя разузнавателна агенция, тогава не трябва да забравяш, че за тях цивилните граждани са напълно заменими. Страхотно и е провървяло, че са приложили промиване на мозъка, а не са я очистили незабавно. С един куршум става много по-бързо и евтино. Но те няма да й дадат втори шанс. Ако разберат, че „блокажът Азраел“ се е пропукал и тя е разкрила тайната, която са скрили от нея, ще й пръснат черепа.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Освен това тя е много амбициозна, предприемчива и енергична. Ето защо, от нейната гледна точка, сегашното й състояние е толкова лошо, че все едно е умряла.

— Ако й помогнеш, ще пръснат и твоя череп — без да прави опит да прикрие раздразнението си от възрастния илюзионист, каза Алекс. — Това ще те убеди ли да се откажеш?

— Когато си на осемдесет и една години, не ти се случва почти нищо интересно. Не можеш да си позволиш да обърнеш гръб на малкото вълнения в живота си. Трябва да рискувам.

— Правиш грешка.

— Може би, приятелю мой. Но… тогава защо се чувствам толкова добре?

Доктор Бенет Сънфорд, който бе оперирал Уинтън Толк след престрелката в магазина за сандвичи, покани отец Висажик в просторния си кабинет. На стените бяха окачени препарирани риби — макайра, тон, костури и пъстърви. Над трийсет стъклени очи се взираха, без да виждат, в двамата мъже. Имаше и витрина, пълна със сребърни и златни купи и медали. Лекарят седна зад чамовото бюро в сянката на макайрата с поразителни размери, а Стефан се настани на удобен стол до него.

От болницата бяха съобщили само служебния номер на доктор Сънфорд, но отец Висажик успя да се сдобие с домашния му адрес с помощта на приятели от телефонната компания и полицията. Той отиде при лекаря в седем и трийсет вечерта на Коледа и се извини, че прекъсва празника.

— Брендън работи при мен в „Сейнт Бернадет“ и аз имам много хубаво мнение за него. Ето защо, не искам да си навлича неприятности — обясни Стефан.

— Неприятности ли? Какви неприятности? — учуди се Сънфорд, който приличаше на рибите си — блед, с леко изпъкнали очи и вечно нацупени устни. Той отвори комплект с малки инструменти, избра миниатюрна отвертка и насочи вниманието си към въдичарската макара на бюрото си.

— Намеса в работата на полицаи, които изпълняват служебния си дълг.

— Но това е нелепо. Ако той не се беше погрижил за Толк, човекът щеше да е умрял. Преляхме му четири литра и половина кръв.

— Така ли? Тогава в медицинския картон на пациента няма грешка.

— Не. — Сънфорд махна металната капачка на макарата и надникна в механизма. — Възрастният човек има седемдесет милилитра кръв на килограм телесно тегло. Толк е пълен. Тежи стотина килограма. Би трябвало да има седем литра кръв. Но когато го докараха при мен, той бе загубил над шейсет процента от кръвта си.

Лекарят остави отвертката, взе малък гаечен ключ и добави:

— А в линейката на път за болницата са му прелели още един литър.

— Искате да кажете, че е загубил над седемдесет и пет процента от кръвта си, преди да го изнесат от магазина за сандвичи? Но… как е възможно човек да загуби толкова много кръв и да оживее?

— Не е възможно — тихо каза Сънфорд.

През тялото на Стефан премина тръпка на приятно вълнение.

— И двата куршума са заседнали в меките тъкани, без да увредят органи. Засегнали ли са ребра и кости?

— Ако куршумите бяха улучили кост, резултатът щеше да е счупване или раздробяване. Но аз не видях такова нещо. От друга страна, ако не са били отклонени от кости, куршумите щяха да минат през тялото и да оставят големи изходни рани. Но аз ги намерих заседнали в меките тъкани.