Дийн Кунц - Непознати

През третия етап Ърни щеше да се разхожда сам в мрака. И след няколко такива излизания той почти със сигурност щеше да бъде излекуван.

Но Ърни още не беше излекуван и когато извървяха шест от седемте пресечки до къщата на Луси и Франк, дишаше като капнал от умора състезателен кон. Щом наближиха къщата, той хукна да влезе там, където беше светло и безопасно. Но постижението му не беше лошо — шест пресечки. По-добро от предишния път. С този темп Ърни щеше бързо да се излекува.

Фей положи усилия да се настрои оптимистично за напредъка му. Ако запазеше тази скорост, той щеше да приключи с втория и третия етап по-рано от предвиденото. И точно това притесняваше Фей. Бързото му подобрение беше изумително. Твърде бързо и изумително, за да е реално. Тя искаше да вярва, че кошмарът бързо ще бъде забравен, но скоростта на оздравяването я караше да се пита дали ще е трайно. Макар да се опитваше да мисли позитивно, Фей Блок беше измъчвана от инстинктивното и обезпокоително чувство, че нещо не е наред.

Като се имаше предвид екзотичния му произход като кръщелник на Пикасо и някога известен илюзионист в Европа, Пабло Джаксън беше звезда в светските кръгове в Бостън. Нещо повече, по време на Втората световна война той беше свръзка между британското разузнаване и силите на френската съпротива и заниманията му напоследък като хипнотизатор в помощ на полицията само добавяше към загадъчния ореол около него. Ето защо, Пабло не можеше да се оплаче от липса на покани.

На Коледа той отиде на вечеря за двайсет и двама в дома на господин и госпожа Хергеншаймър в Бруклин. Къщата беше великолепна — тухлена сграда в архитектурния стил от началото на деветнайсети век, елегантна и гостоприемна като самите Хергеншаймър, които бяха натрупали парите си от търговия с недвижими имоти през петдесетте години. В библиотеката дежуреше барман, а из огромния салон сновяха сервитьори в бели сака и разнасяха шампанско и ордьоври. Във фоайето свиреше струнен квартет. Музиката беше тиха и приятна.

От цялата интригуваща компания човекът, който най-много интересуваше Пабло, беше Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, един мандат сенатор от Масачузетс в американския Конгрес, после директор на ЦРУ и сега пенсионер от десетина години. Пабло го познаваше почти от половин век. Кристофсън беше на седемдесет и две години, но възрастта не му се бе отразила зле. Той беше висок и изискан. Лицето му имаше класически черти и забележително малко бръчки. Умът му беше проницателен и бърз като всякога. Истинското времетраене на земния му път се издаваше само от леките следи на Паркинсоновата болест. Въпреки лечението дясната му ръка трепереше.

Пабло подрани с половин час за вечерята и заведе Александър за поверителен разговор в кабинета. Двамата сложиха чашите си с шампанско на масичката до прозореца и седнаха на кожените кресла. Възрастният илюзионист стана, затвори вратата и каза:

— Нуждая се от съвета ти, Алекс.

— Както ти е известно, хората на нашата възраст много обичат да дават съвети. Това компенсира факта, че вече не можем да даваме лош пример. Но пък и нямам представа какъв съвет мога да ти дам, за който ти вече да не си се досетил.

— Вчера при мен дойде млада жена. Тя е изключително красива, очарователна и интелигентна. Свикнала е сама да решава проблемите си, но сега се е сблъскала с нещо много странно и отчаяно се нуждае от помощ.

Алекс вдигна вежди в недоумение.

— Още ли идват за помощ при теб красиви млади жени? Та ти си на осемдесет и една години. Изумен съм и ти завиждам, Пабло.

— Това не е любовна връзка, стари мръснико. Тук не става дума за страст. — Без да споменава името и професията на Джинджър Вайс, Пабло обясни какъв е проблемът й — странните и необясними пристъпи на пориомания — и разказа за сеанса с хипнозата, приключил с ужасяващото й затваряне в себе си. — Тя наистина изпадаше в дълбока, самопредизвикана кома, вероятно дори щеше да умре, за да не отговори на въпросите ми. Естествено аз отказах отново да я хипнотизирам и да изложа на риск живота й. Но обещах да проуча въпроса и да проверя дали е описан друг подобен случай. Снощи и днес преглеждах разни учебници и научни статии, търсейки информация за блокиране на паметта с имплантирано самоунищожение. И накрая намерих нещо… в една от твоите книги. Разбира се, ти си писал за изкуствено наложено психично състояние в резултат на промиване на мозъка, а тази жена сама блокира паметта си, но приликите са налице.