Дийн Кунц - Непознати

Планините в далечината бяха бели, но наоколо нямаше много сняг. Снежната покривка беше едва два-три сантиметра. По-голямата част от земята беше гола, суха и кафява.

Санди подкара бързо по един черен път през полята. Зад пикапа се вдигаха облаци прах. След известно време пое на север, после на запад и пристигна на едно познато място, макар че отначало не възнамеряваше да ходи там. Поради причини, които Санди не разбираше, подсъзнанието й често я завеждаше на това място по време на самотните й пътувания, но рядко направо, а по обиколни пътища, затова пристигането й там обикновено беше изненада за нея. Тя спря, дръпна ръчната спирачка и погледна през прашното предно стъкло.

Санди отиваше там, защото това я караше да се чувства по-добре, макар да не знаеше защо. Склоновете, зъберите на скалите, тревата и храстите бяха приятна гледка, макар че пейзажът с нищо не се отличаваше от хилядите други места наоколо. Но въпреки това там Санди чувстваше абсолютно спокойствие, което не можеше да изпита никъде другаде.

Тя угаси двигателя, слезе от форда и започна да се разхожда, без да обръща внимание на хапливия, студен въздух. Пътуването през дивата пустош я бе върнало към цивилизацията, защото магистрала 80 се намираше само на двеста метра на север. Ревът на минаващите от време на време камиони отекваше като далечно ръмжене на звяр, но движението на Коледа не беше натоварено. Отвъд магистралата, на възвишенията на северозапад, бяха мотелът и грилът „Спокойствие“, но Санди погледна само веднъж в онази посока. Повече я интересуваше непосредственият терен, който я привличаше неудържимо и загадъчно, и сякаш излъчваше спокойствие така, както нощем скалата излъчва топлината, погълната през деня.

Санди не се опитваше да анализира влечението си към това място. В релефа на земята явно имаше някаква неуловима хармония и неповторимо преплитане на линии, форми и сенки, което не можеше да се опише. Всеки опит да се разгадае обаянието му би бил безполезен и глупав, все едно да анализираш красотата на залеза или привлекателността на любимо цвете.

В онова Коледно утро Санди Сарвър още не знаеше, че на десети декември, когато се връщаше вкъщи, Ърни Блок също бе привлечен като обсебен към същото това място. Тя не знаеше, че мястото предизвика в Ърни вълнуващо чувство на предстоящо прозрение и страх — емоции, съвсем различни от нейните. Щяха да минат седмици, докато Санди научеше, че онова място привлича и други, освен нея. Както приятели, така и непознати.

На Коледа сутринта отец Висажик имаше много работа. Денят бързо се превърна в най-пълноценната Коледа в живота му.

Той отслужи втората литургия в „Сейнт Бернадет“, поздрави с празника енориашите, които дойдоха в жилището му и донесоха кошници с плодове, кутии с домашно приготвени курабии и други подаръци. После отиде в университетската болница да посети Уинтън Толк, полицаят, който предишния ден бе прострелян в магазин за сандвичи. След спешна операция Толк бе настанен в интензивното отделение, а на Коледа сутринта — преместен в съседната самостоятелна стая, защото, макар че състоянието му вече не беше критично, още се нуждаеше от постоянно наблюдение.

Райнела Толк, съпругата на Уинтън, седеше до леглото му. Тя беше привлекателна жена с шоколаденокафява кожа и модерно подстригана къса коса.

— Госпожо Толк? Аз съм отец Стефан Висажик.

— Но…

— Успокойте се — усмихна се той. — Не съм дошъл да дам последно причастие.

— Хубаво — каза Уинтън, — защото нямам намерение да умирам.

Раненият полицай не само беше в съзнание, но и явно не чувстваше болка. Леглото му беше повдигнато така, че да може да седи. Макар че широкият му гръден кош беше бинтован и свързан с уред за измерване на сърдечната дейност, а системата за интравенозно поддържане на живота да вкарваше глюкоза и антибиотици във вената на лявата му ръка, Уинтън изглеждаше забележително добре, като се имаше предвид нещастния случай.

Отец Висажик застана срещу него, като мачкаше в ръце черната си шапка, издавайки по този начин напрежението си. Когато осъзна какво прави, той бързо сложи шапката на стола.

— Госпожо Толк, ако не възразявате, дошъл съм да ви задам няколко въпроса за онова, което се случи вчера.

Уинтън и съпругата му изглеждаха озадачени от любопитството на Стефан. Той обясни отчасти интереса си.

— Човекът, който миналата седмица патрулираше с вас, Брендън Кронин, е мой служител.