Дийн Кунц - Непознати

Марси трескаво го грабна от ръцете на майка си.

— Какво му става на това дете? — попита Мери.

— Да — съгласи се Пит. — Какво толкова важно има в този „Чичо Доктор“?

Марси нетърпеливо разопакова подаръка, увери се, че това е играчката, която най-много иска и мигновено се успокои и спря да трепери.

— „Чичо Доктор“! Дядо Коледа не е забравил да ми го донесе.

— Миличка, подаръкът може да не е от Дядо Коледа — каза Джорджа, която изпита огромно облекчение, като видя, че детето се отърсва от онова странно и неприятно настроение. — Не всички подаръци са от Дядо Коледа. Погледни картичката.

Марси послушно погледна картичката, прочете няколкото думи, написани там и колебливо се усмихна.

— От… татко е.

Джорджа усети, че родителите й се вторачиха в нея, но не посмя да ги погледне в очите. Те знаеха, че Алън е заминал за Акапулко с най-новата си любовница, вятърничава блондинка на име Пепър, и не си е направил труда да изпрати поне картичка на Марси. Мери и Пит несъмнено не одобряваха факта, че Джорджа му е позволила да се измъкне толкова лесно.

По-късно, когато Джорджа проверяваше дали пуйката се е опекла, майка й застана до нея и тихо попита:

— Защо го направи, Джорджа? Защо написа името на онзи негодник на подаръка, който Марси най-много искаше?

— Редно ли беше да й разваля празника само защото баща й е тъпак?

— Трябваше да й кажеш истината.

— Истината е твърде грозна за едно седемгодишно дете.

— Колкото по-скоро разбере какъв е баща й, толкова по-добре. Между другото, знаеш ли какво е чул баща ти за онази жена, с която живее Алън?

— Надявам се, че пуйката ще стане до обяд.

Но Мери не пожела да смени темата.

— Тя е момиче на повикване в две казина, Джорджа. Алън живее с проститутка. Какво му става?

Джорджа затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Щом не иска да има нищо общо с Марси, това е чудесно — продължи Мери. — Един Господ знае каква болест може да прихване, като живее с онази жена.

Джорджа заля пуйката, сложи я отново във фурната и се изправи.

— Може ли да не говорим по този въпрос?

— Мислех, че искаш да знаеш какво представлява онази жена.

— Сега вече знам.

— Ами, ако някой ден Алън дойде и каже: „Пепър и аз искаме Марси да дойде с нас в Акапулко или Дисниленд, или да живеем заедно известно време?“

— Майко, той не иска да има нищо общо с Марси, защото тя му напомня за задълженията му.

— Но ако…

— По дяволите, майко!

Джорджа не повиши тон, но в думите й прозвуча такъв гняв, че въздействието им върху майка й беше светкавично. На лицето на Мери се изписа обидено изражение. Жегната и уязвена, тя обърна гръб на дъщеря си, приближи се бързо до хладилника, отвори го и огледа съдържанието му.

— О, има супа от говежди опашки.

— Не е купена от магазина. Домашно приготвена е — с разтреперан глас каза Джорджа.

Тя не искаше да се кара с майка си, но осъзна, че забележката й може да бъде изтълкувана погрешно като иронично подмятане по адрес на учудването на баща й за купените от магазина курабии. Джорджа прехапа устни и преглътна горещите сълзи.

— И картофи ли ще има? — попита Мери, която още оглеждаше хладилника. — А, вече си нарязала зелето. Мислех, че ще се нуждаеш от помощ, но ти си приготвила всичко.

Тя затвори вратата на хладилника и потърси нещо друго, с което да се занимава, докато неудобният момент премине. И в нейните очи напираха сълзи.

Джорджа се хвърли към нея и я прегърна. Мери я притисна в обятията си и двете стояха известно време така, съзнавайки, че не е необходимо да казват нищо.

— Не знам защо съм такава. Майка ми се държеше по същия начин с мен. Кълна се, че повече няма да правя така — заяви Мери.

— Обичам те такава, каквато си.

— Може би се държа така, защото си единственото ми дете. Ако имах и други, нямаше да съм толкова строга с теб.

— Вината е отчасти моя, мамо. Напоследък съм много докачлива.

— Как няма да си? Онзи скапаняк те заряза, издържаш сама дъщеря си… Имаш пълното право да си докачлива. Ние много се гордеем с теб, Джорджа. Иска се голяма смелост за онова, което правиш.

От хола се чуха писъците на Марси. „Сега пък какво има?“ — запита се Джорджа. Тя влезе в хола и видя, че баща й се опитва да убеди Марси да играе с една от куклите.

— Погледни! — каза Пит. — Когато я наклониш на едната страна, куклата плаче, а на другата се смее.

— Не искам да играя с глупавата кукла — нацупи се Марси, която държеше пластмасовата спринцовка от комплекта „Чичо Доктор“. Отново я бе обзело напрежение и чувство на неотложност. — Искам пак да ти направя инжекция.