Той се замисли за едно друго време и по-топло място, за една влажна нощ в джунглата на Централна Америка, когато пак оглеждаше с бинокъл нощния пейзаж. Тогава търсеше вражеските войници, които бяха обкръжили него и другарите му…
Взводът му — двайсет добре обучени командоси с командир лейтенант Айкхорн и заместник-командир Джак — беше преминал незаконно границата и навлязъл двайсет и пет километра навътре във вражеската територия, без да бъде забелязан. Присъствието им в страната можеше да бъде изтълкувано като военно действие, затова бяха облечени в камуфлажни дрехи без опознавателни знаци.
Мишената им беше един лагер за „превъзпитание“, цинично наречен Институт на братството, където Народната армия държеше в плен хиляда индианци от племето мискито. Преди две седмици безстрашни католически свещеници бяха превели през джунглата други хиляда и петстотин индианци и ги бяха измъкнали от страната, преди и те да бъдат хвърлени в затвора. Свещениците бяха съобщили, че ако не бъдат спасени до месец, индианците в Института ще бъдат убити и погребани в масов гроб.
Мискито бяха гордо племе с богата култура, която отказваха да заменят с антиетническата, колективистична философия на лидерите на страната. Лоялността на индианците към традициите щеше да гарантира изтребването им, защото управляващите не се колебаеха да използват взводовете за разстрел, за да укрепят властта си.
Но двайсетте командоси в цивилно облекло не биха се занимавали с такова рисковано начинание само за да спасят индианци. Крайно левите и крайно десните диктаторски режими редовно убиваха техни съграждани по всички краища на света и Съединените щати не можеха официално и легално да предотвратят тези узаконени от държавната власт убийства. За да си заслужава тази рискована операция, освен индианците в Института, трябваше да бъдат освободени и други единайсет човека.
Те бяха бивши революционери, които се бяха сражавали в справедлива война срещу вече сваления от власт диктатор с десни убеждения, но бяха отказали да си държат устата затворени, когато бяха предадени от тоталитаристите с леви възгледи. Единайсетте човека несъмнено знаеха ценна информация. Възможността да ги разпитат беше по-важна от спасяването на живота на хилядата индианци — поне така мислеха във Вашингтон.
Взводът на Джак незабелязано стигна до Института на братството, който се намираше в земеделски район в края на джунглата. Всъщност това беше концентрационен лагер с ограда от бодлива тел и наблюдателни кули. В оградения периметър имаше две сгради — двуетажни бетонни блокове, от които правителството управляваше областта — и полуразрушени дървени бараки, където бяха настанени шейсет войника.
Малко след полунощ взводът от командоси безшумно зае позиции и започна ракетна атака срещу казармите и бетонните сгради. Първоначалната артилерийска канонада бе последвана от ръкопашен бой. Половин час по-късно, след като бе изстрелян и последният куршум, индианците и другите затворници тръгнаха към границата, която се намираше на двайсет и пет километра.
По време на операцията загинаха двама командоси, а трима бяха ранени.
Рейф Айкхорн водеше колоната и се грижеше за безопасността по фланговете, а Джак и трима други командоси останаха, за да се уверят, че всички пленници са се измъкнали от лагера и се движат под строй. Освен това Джак трябваше да вземе архиви, свидетелстващи за разпитите, мъченията и убийствата на индианци и местни селяни. Когато излязоха от Института на братството, Джак и тримата му помощника се намираха на три километра зад последните индианци в колоната.
Те така и не настигнаха взвода и бяха на няколко километра от границата на Хондурас, когато вражески хеликоптери, досущ гигантски черни оси, се спуснаха ниско над дърветата и започнаха да разтоварват войници там, където имаше поляна. Останалите командоси и индианците се добраха до свободата, но Джак и хората му бяха пленени и закарани в затвор, подобен на Института на братството. Мястото беше по-лошо от концентрационен лагер, защото официално не съществуваше. Управляващите не признаваха, че в новия работнически рай има адска дупка и зад стените й се извършват чудовищни инквизиции. В духа на традицията на Оруел, тъй като нямаше име, четириетажният комплекс, състоящ се от килии и камери за мъчения, не съществуваше.
Там Джак Туист и бойните му другари бяха подложени на психични и физически изтезания, безмилостни унижения, извращения, контролиран глад и постоянни заплахи за смърт. Единият от четиримата умря, а друг полудя. Само Джак и най-близкият му приятел Оскар Уестън запазиха живота и разсъдъка си по време на единайсетмесечното пленничество…
Читать дальше