Дийн Кунц - Непознати

— Така ли? Но това не е вярно. Не знам защо е съчинила подобна история. Странно.

— О, това не е най-странното. Когато Марси ми разказа тези неща, аз се притесних. Изненадах се, че ни си ми казала. Имам предвид, че ако е била сериозно болна, би трябвало да знам, в случай че има вероятност болестта да се повтори. Започнах внимателно да я разпитвам и тя изведнъж избухна в сълзи. Бяхме в кухнята и правехме курабиите и горкото дете започна да плаче… и да трепери. Опитах да я успокоя, но Марси се разрида още по-неудържимо. После се затвори в себе си и избяга. Намерих я във всекидневната. Беше се свила в ъгъла, зад креслото, сякаш се криеше от някого.

— Господи.

— Пет минути я успокоявах и увещавах да спре да плаче и още десет — да излезе от скривалището си. Марси ме накара да обещая, че ако лекарите отново дойдат да я вземат, ще й позволя да се скрие зад креслото и няма да им кажа къде е. Беше изпаднала в много странно състояние, Джорджа.

Докато се прибираха вкъщи, Джорджа каза:

— Страхотна история си разказала на Кара.

— Каква история?

— За лекарите.

— А, да.

— Били те завързали с ремъци за леглото. Защо съчини такова нещо?

— Истина е.

— Не е.

— Истина е — прошепна Марси.

— Била си в болница само когато се роди, но съм сигурна, че не си спомняш това. — Джорджа въздъхна. — Преди няколко месеца говорихме за лъжите. Спомняш ли си какво се случи с Дани Дък, когато излъга?

— Феята на истината не го пуснала на празненството на Малките патета.

— Точно така.

— Лошо е да се лъже. Никой не обича лъжците.

Обезоръжена, Джорджа прехапа устни, за да не се засмее и положи усилия да запази строгия си тон.

Спряха на светофара и Джорджа се обърна към дъщеря си. Марси се бе вторачила право напред и отбягваше да погледне майка си в очите.

— Най-лошото е да лъжеш майка си и баща си.

— И всички други, които те обичат. И да си измисляш разни истории, за да плашиш Кара.

— Не се опитвах да я плаша.

— Тогава да предизвикаш съчувствието й. Никога не си била в болница.

— Бях.

— Така ли? Кога?

— Не си спомням.

— Аха. И къде беше тази болница?

— Не знам. Понякога… си я спомням добре, друг път — не. А когато си я спомням ясно… се плаша.

— В момента не си я спомняш добре, така ли?

— Не. Но днес си я спомних ясно и се уплаших.

Светофарът светна в зелено и Джорджа продължи да шофира, като се питаше как най-добре да се справи със ситуацията. Тя нямаше представа как да тълкува всичко това. Беше глупаво да смята, че разбира детето си. Марси винаги я изненадваше с постъпки, изказвания, идеи, разсъждения и въпроси, които явно не бяха възникнали спонтанно в нея, а бяха внимателно подбрани от някоя книжка за шокиращо поведение като например „Как да изкараме от равновесие мама и татко“.

— Защо всичките деца на Дядо Коледа са уродливи? — неочаквано попита Марси.

— Какво?

— Ами, той и жена му имат много деца, но всичките са джуджета.

— Джуджетата не са му деца. Те работят за Дядо Коледа.

— Така ли? И колко им плаща?

— Не им плаща, миличка.

— Тогава с какво си купуват храна?

— Не е необходимо да купуват нищо. Дядо Коледа им дава всичко, от което се нуждаят.

Това със сигурност беше последната Коледа, в която Марси вярваше в съществуването на Добрия Дядо. Почти всичките й съученици бяха започнали да се съмняват. Напоследък и тя задаваше заобиколни въпроси. Джорджа щеше да съжалява, когато разбереше, че дъщеря й вече не вярва във вълшебства.

— Джуджетата са част от семейството му — продължи Джорджа — и работят с Дядо Коледа само защото това им харесва.

— Искаш да кажеш, че джуджетата са осиновени? И Дядо Коледа няма свои деца? Колко тъжно.

— Не е тъжно, защото той обича джуджетата.

„Господи, колко много обичам това дете — помисли Джорджа. — Благодаря ти, Боже. Благодаря ти за това момиченце, макар да трябваше да имам връзка с Алън Рукоф, за да я родя. Но всяко зло за добро.“

Тя спря пред жилищната сграда, в която живееха. Въпреки че бе прекарала там пет години, Джорджа нямаше представа защо бяха кръстили квартала „Яйцето“.

Веднага щом колата спря, Марси изскочи навън и хукна към входа. Детето умело бе сменило темата на разговора, докато пътуването свърши, и сега избяга.

Джорджа се зачуди дали да продължи да я разпитва по въпроса. Беше Бъдни вечер и тя нямаше желание да разваля празника. Марси беше добро дете и историята, че лекари са й причинили болка, беше пример на нещо, което изключително рядко правеше — да си измисля. Джорджа я бе убедила, че е лошо да лъже и Марси бе разбрала това. Внезапната смяна на темата на разговора вероятно беше признание, че детето е сгрешило. Джорджа нямаше да спечели нищо, ако продължеше да говори по този въпрос, особено след като съществуваше риск да развали Коледа.