Дийн Кунц - Непознати

Пулсът на Уинтън Толк ставаше все по-силен и равномерен, макар че това беше невъзможно. Той бе загубил толкова много кръв, че едва ли можеше да се съвземе. Когато лекарите пристигнеха, жизнените му функции щяха да са се влошили необратимо и дори експертните медицински грижи нямаше да стабилизират състоянието му.

Воят на сирените се чуваше все по-близо.

През строшените стъкла влизаха снежинки.

Служителите на магазина се приближиха до Брендън и полицая.

Вцепенен от шок и със замъглено съзнание от яростта срещу капризите и бруталността на съдбата, Брендън прокарваше ръце от врата до гърдите на Уинтън. Младият свещеник видя, че през пръстите му се процежда кръв. Гневът му отстъпи място на чувство за безсилие и безполезност и той започна да плаче.

Уинтън Толк се закашля и отвори очи. От гърдите му се изтръгна тихо стенание.

Изумен, Брендън отново провери пулса му. Беше слаб, но не толкова, колкото преди, и значително по-равномерен.

— Уинтън? — извика Брендън. — Чуваш ли ме, Уинтън?

Ченгето явно не можеше да го познае, нито знаеше къде се намира. Но отново се закашля и се задави.

Брендън надигна главата му и я обърна на една страна, за да може кръвта да изтече от устата на полицая. Дишането на Уинтън мигновено се подобри, макар че остана шумно и затруднено. Той още беше в критично състояние и отчаяно се нуждаеше от медицински грижи, но беше жив.

Жив.

Това беше невероятно. Всичката тази кръв, а Уинтън Толк още се държеше и беше жив.

Навън воят на сирените утихна. Брендън извика името на Пол Армс. Свещеникът се развълнува от надеждата, че полицаят може да бъде спасен. В същото време обаче беше уплашен от вероятността, че медицинската помощ няма да пристигне навреме, затова погледна служителите в магазина за сандвичи и извика:

— Вървете! Кажете им веднага да дойдат тук и че той е спасен.

Мъжът се поколеба, сетне тръгна към вратата.

Уинтън Толк повърна кръвта и най-после успя безпрепятствено да си поеме въздух. Брендън внимателно положи главата му на пода. Ченгето продължаваше да диша с усилие, но равномерно.

Навън се чуха викове, тряскане на врати и тропот на тичащи крака.

Ръцете на Брендън бяха влажни от кръвта на Уинтън. Без да мисли, той ги избърса в палтото си и в същия миг видя, че червените кръгове отново са се появили на дланите му. Две окръжности от подпухнала и възпалена тъкан.

В магазина нахлуха полицаи и лекари. Те прескочиха мъртвия мъж с морскосиньото сако и Брендън бързо се дръпна от пътя им. Той започна да отстъпва назад, докато се блъсна в тезгяха, на който се облегна, внезапно обзет от изтощение, и се вторачи в ръцете си.

От първата поява на кръговете бяха минали две седмици. Брендън се вторачи в странните очертания и чу учудените гласове на хората около него.

— Господи, колко много кръв!

— Не е възможно да е жив… Прострелян е два пъти в гърдите.

— Дръпнете се, по дяволите!

— Кръвна плазма!

— Проверете каква е кръвната му група! Не. Ще го направим в линейката.

Брендън погледна лекарите, събрали се около Уинтън Толк. Санитарите сложиха полицая на носилка и бързо го изнесоха от магазина за сандвичи.

Пол Армс вървеше до носилката.

Локвата кръв, в която бе лежал Уинтън, беше огромна като езеро.

Брендън отново погледна дланите си. Кръговете бяха изчезнали.

Тексасецът с лъскавия, жълт панталон едва ли щеше да направи опит да вкара Джорджа Монатела в леглото си, ако знаеше, че тя е в настроение да кастрира някого.

Макар да беше двайсет и четвърти декември следобед, Джорджа съвсем не бе обзета от празнично чувство. Обикновено спокойна и приветлива, сега тя беше ужасно вкисната и крачеше из казиното, сервирайки питиета на комарджиите.

Първо, Джорджа мразеше работата си. В края на смяната я боляха краката и глезените й често бяха подути. Освен това работното й време беше неопределено. Как можеше да осигури домашен уют на седемгодишната си дъщеря, когато толкова дълго отсъстваше от къщата?

Джорджа ненавиждаше и униформата — къса и тясна червена рокля с голямо деколте и ластичен корсет, чиято цел беше да смали до минимум талията и да увеличи до максимум гърдите. А Джорджа беше природно надарена и изглеждаше страхотно еротично в тази рокля.

Тя мразеше и шефовете си, които непрекъснато я сваляха. Може би мислеха, че всяко момиче, облечено в такива дрехи, е леснодостъпно.

Джорджа беше сигурна, че името й има нещо общо с отношението им. Майка й трябва да е била пияна, когато я бе кръстила не Джорджия, а Джорджа. Трябваше да носи табелка с името си и всеки ден се намираха по десетина човека, които го коментираха. Името звучеше лекомислено и внушаваше на хората идеята, че и тя е такава. Джорджа бе мислила върху вероятността да го промени по съдебен ред, но майка й щеше да се обиди.