Дийн Кунц - Непознати

Бележката беше предизвикателство за любопитството, логиката и разума му. Доминик напрегна интелекта си, за да търси решение, съсредоточи се и така събра воля да се откаже от утехата на приспивателните.

За пръв път от няколко седмици той се почувства добре. Въпреки безпомощността си Доминик осъзна, че в края на краищата още притежава силата да формира и насочва хода на живота си. Беше му необходимо само нещо осезаемо като бележката, върху което да се концентрира.

Той крачеше из къщата и размишляваше. Накрая спря пред прозореца, откъдето се виждаше пощенската кутия, и осъзна, че днес не е проверявал дали има писма.

Доминик излезе навън и отключи кутията. С изключение на бриза, който шумолеше в листата на дърветата, нощта беше тиха. Вятърът разнасяше ухание на море и въздухът беше студен. Доминик извади шест реклами и каталози, две Коледни картички и… обикновен бял плик без обратен адрес.

Развълнуван, той забърза към къщата, влезе в кабинета си, отвори белия плик, извади лист хартия и го разгърна.

Луната

Никоя друга дума не би го шокирала толкова силно. Доминик имаше чувството, че е паднал в дупката на Белия заек и се разхожда във фантастично царство, където логиката и разумът не важат.

Луната. Това беше невъзможно. Никой не знаеше, че Доминик се е събудил от лош сън, панически повтаряйки тази дума. „Луната, луната…“ И никой не знаеше, че докато е ходил насън, той е написал тази дума на компютъра си. Доминик не бе казал нито на Паркър, нито на Коблец, защото тези инциденти бяха станали след като бе започнал терапията с лекарствата. Успокоителните явно действаха и Доминик искаше да вярва, че има подобрение. Освен това, макар че тази дума го изпълваше със страх, той не проумяваше значението й. Нямаше представа защо кожата му настръхва, когато я чуе или види и инстинктивно усещаше, че не е разумно да споменава пред никого за новото развитие в състоянието си, докато не го овладее. Доктор Коблец можеше да стигне до извода, че лекарствата не помагат и да престане да му ги предписва. А Доминик се нуждаеше от приспивателните.

Луната.

Никой не знаеше, по дяволите. Никой, освен… Доминик.

Той погледна пощенското клеймо, което този път беше ясно и четливо. Ню Йорк, осемнайсети декември. Миналия четвъртък.

Доминик едва не се изсмя на глас. В края на краищата той не беше луд и не изпращаше сам на себе си тези загадъчни послания, защото миналата седмица не бе мръдвал от Лагуна Бийч. До мястото, откъдето бе пуснато това странно съобщение, имаше пет хиляди километра.

Но кой му бе изпратил бележката? И защо? Кой в Ню Йорк можеше да знае, че Доминик ходи насън и многократно е написал думата „луната“ на компютъра си? В главата му се въртяха хиляди въпроси, но той нямаше отговори на нито един от тях. Нещо по-лошо, в момента Доминик Корвези не виждаше как дори би могъл да търси отговори. Положението беше толкова странно, че въпросите му не можеха да поемат в логична посока.

В продължение на два месеца той смяташе, че сомнамбулизмът му е най-страшното и странно нещо, което му се е случвало. Но причината за ходенето насън сигурно беше още по-странна и страшна.

Доминик си спомни първото съобщение, което бе оставил за себе си в компютъра. „Страх ме е.“ От какво се криеше в дрешниците? Защо заковаваше прозорците, докато спеше? Какво се надяваше да не допусне в къщата си?

Той разбра, че причината за сомнамбулизма му не е напрежението и стресът. Доминик не страдаше от пристъпи на безпокойство, защото се опасяваше от успеха или неуспеха на първия си роман. Причината съвсем не беше толкова прозаична.

Тук ставаше дума за нещо друго. Странно и ужасно.

Какво беше онова, което знаеше в съня си, а не знаеше, докато е буден?

Преди настъпването на нощта, небето се бе изяснило, но луната още не бе изгряла. Звездите хвърляха малко светлина върху студената земя.

Джак Туист седеше в снега, допрял гръб до скалата в края на боровата горичка и чакаше появата на бронираната кола на „Гардмастър“, охранителна служба, която събираше парите от банките и магазините. Само три седмици, след като открадна един милион долара от склада на мафията, той вече се подготвяше за друг обир. Джак беше с ботуши, ръкавици и бял скиорски екип с качулка и чакаше в мрака.

В далечината блеснаха фарове. Той вдигна бинокъла за нощно виждане и го фокусира върху приближаващото се превозно средство, което се движеше по двулентовия път през полята. Макар че беше кривоглед с лявото око, Джак имаше отлично зрение и с помощта на бинокъла се увери, че пикапът не е на „Гардмастър“ и следователно не го интересува.