Дийн Кунц - Непознати

И сега, осем години по-късно, докато чакаше пикапа на „Гардмастър“, Джак чуваше шумове и долавяше миризми, които не бяха присъщи за тази ветровита зимна нощ. Тежките стъпки на ботуши по бетонни коридори. Смрадта от препълнената кофа, която служеше за тоалетна в килията. Окаяният вик на някой нещастник, когото водеха на разпит.

Джак вдъхна дълбоко чистия, студен въздух на Кънектикът. Неприятните спомени за онова време и безименно място рядко го безпокояха. По-често мислеше за онова, което му се случи, след като избяга от затвора. И за случилото се с Джени по време на отсъствието му. Страданията в Централна Америка не го бяха настроили срещу обществото, а по-скоро последвалите събития.

Той отново съзря фарове в далечината и вдигна бинокъла. Този път беше бронираната кола на „Гардмастър“.

Джак погледна часовника си. Девет трийсет и осем. Пикапът се движеше точно по график, както правеше всяка вечер в седмицата. Макар че идният ден беше празник, бронираната кола следваше маршрута си.

Джак вдигна капака на дипломатическото куфарче, което беше на земята до него. Сините цифри на дигиталния скенер засякоха радиовръзката на пикапа с диспечера. Въпреки наличието на свръхмодерния скенер, на Джак му бяха необходими три нощи, за да разбере честотата, на която предаваха от бронираната кола. Той включи приемника си. Отначало се разнесоха атмосферни смущения, но после се чу рутинният разговор между шофьора и диспечера.

— Три-нула-едно — каза диспечерът.

— Северен елен — отговори шофьорът.

— Рудолф.

— Подслон.

Сетне отново се разнесе пращене и съскане.

Диспечерът бе съобщил номера на пикапа, а останалото беше кодът за деня, който служеше за потвърждение, че „триста и едно“ се движи по график и няма неприятности.

Джак изключи приемника. Дигиталният датчик угасна.

Бронираната кола мина на стотина метра от него и той се обърна да види смаляващите се червени светлини на стоповете.

Сега Джак беше сигурен в графика на „триста и едно“ и щеше отново да отиде на това място в полята в нощта на обира, който бе планиран за събота, единайсети януари. А през това време имаше да свърши още много работа.

Обикновено планирането на удара беше толкова вълнуващо и удовлетворяващо, колкото и самото извършване на престъплението. Но когато тръгна към къщите на югозапад, към тихата улица, където бе оставил колата си, Джак не почувства нито приповдигнато настроение, нито вълнение. Той губеше способността си да извлича удоволствие дори от обмислянето на престъплението.

Джак се променяше. И нямаше представа защо.

Приближавайки се до къщите на югозапад от скалата, той осъзна, че нощта е по-светла и вдигна глава. Над хоризонта се бе издигнала луната — толкова огромна, че сякаш всеки момент щеше да се сблъска със земята. Джак спря и се вторачи в светлата лунна повърхност. През тялото му преминаха ледени тръпки, които не бяха предизвикани от зимния студ.

— Луната — прошепна той и силно потрепери.

Изведнъж го обзе необясним страх. Джак изпита непреодолимо желание да избяга и да се скрие от луната, сякаш светлината й беше разяждаща и можеше да го разтопи като киселина.

Импулсът да избяга изчезна след минута. Джак нямаше представа защо луната изведнъж го бе ужасила толкова много. Това беше древната, позната от любовните песни и стихове луна. Странно.

Продължи да върви към колата си. Но луната го караше да се чувства неспокоен и озадачен, Джак няколко пъти вдигна глава, за да я погледне.

Но когато стигна до Ню Хейвън и пое по междущатска магистрала 95, онзи странен инцидент избледня от паметта му. Той отново се замисли за Джени, която беше в кома от осем години и чието състояние го обсебваше повече от всякога сега, в навечерието на Коледа.

По-късно, когато стоеше до големия прозорец в апартамента си, гледаше града и пиеше бира, Джак беше убеден, че никой в околността не прекарва по-самотна Бъдни вечер от него.

Санди Сарвър се събуди скоро, след като зората се показа над високите равнини. Лъчите на ранното слънце проблясваха едва-едва през прозорците на спалнята в караваната. Светът беше неподвижен и времето сякаш бе спряло.

Ако искаше, Санди можеше да се обърне на другата страна и отново да заспи, защото й предстояха още осем почивни дни. Ърни и Фей Блок бяха затворили мотел „Спокойствие“ и бяха отишли на гости при внуците си в Милуоки и грилът също не работеше през празниците.