Дийн Кунц - Непознати

— Наистина ли сте били прочут илюзионист?

— Повече от петдесет години — отговори Пабло и вдигна ръце в знак на елегантен израз на изумление от дълголетието си. Жестът се отличаваше с ритъм, плавност и изисканост и Джинджър имаше усещането, че той ще извади зайче от ръкава си. — И бях известен. Несравним. Не че се хваля. Но не бях прочут тук, а в Европа и Англия.

— И изпълненията ви са включвали хипнотизиране на зрители?

Пабло кимна.

— Това беше гвоздеят на програмата. Винаги ги смайвах.

— И сега помагате на полицията, като хипнотизирате свидетели на престъпления, за да разкажат детайли, които са забравили.

— Е, от време на време. Всъщност полицаите се обърнаха за помощ към мен само четири пъти през последните две години. Обикновено съм последната им надежда.

— И какво направихте за тях?

— А, да. Ами, точно както пише във вестника. Например някой случаен минувач може да стане свидетел на убийство и да зърне колата, с която избягва убиецът, но да не може да си спомни регистрационния номер. Ако го е видял макар и за част за секундата, номерът е запечатан някъде в подсъзнанието му, защото никога не забравяме онова, което сме видели. Ето защо, ако свидетелят бъде хипнотизиран, върнат назад във времето и му се каже да погледне колата, регистрационният номер може да стане известен.

— Винаги ли?

— Невинаги. Но повечето пъти печелим, отколкото губим.

— Но защо се обръщат към вас? Психиатрите в полицията не могат ли да използват хипноза?

— Могат. Но те са психиатри, а не хипнотизатори. Не са специализирали хипноза. Аз съм я изучавал цял живот, имам свои похвати и често успявам там, където стандартните методи не успяват.

— Тогава вие сте експерт по хипнозата.

— Точно така. Дори експерт на експертите. Но защо се интересувате от това, докторе?

Джинджър разказа на Пабло Джаксън за пристъпите си. Тя стискаше чантата си все по-силно, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.

Пабло се изуми и прояви интерес и загриженост към състоянието й.

— Горкото дете. Милото момиче. Какъв ужас! Почакайте тук. Не мърдайте.

Той скочи от креслото и бързо излезе от стаята.

Пабло донесе две чаши бренди. Джинджър се опита да откаже.

— Не, благодаря, господин Джаксън. Не пия много, особено толкова рано през деня.

— Наричай ме Пабло. Колко часа спа снощи? Не много, нали? Била си будна през повечето време, затова за теб сега не е сутрин, а следобед. А няма причина човек да не пийне нещо следобед, нали?

Той отново седна в креслото и двамата се умълчаха, сетне Джинджър каза:

— Пабло, искам да ме хипнотизираш и да ме върнеш в утрото на дванайсети ноември, в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Искам да ме задържиш в този момент от времето и безпощадно да ме разпитваш, докато обясня защо се ужасих при вида на онези черни ръкавици.

— Това е невъзможно! Не, не.

— Ще платя каквото…

— Въпросът не е в парите. Не ми трябват пари. — Пабло се намръщи. — Аз съм илюзионист, а не лекар.

— Ходих при психиатър и го помолих да направи това, но той отказа.

— Сигурно има причини.

— Каза, че случилото се е станало твърде скоро за терапия чрез хипноза. Призна, че методът може да ми помогне да открия причината за пристъпите. Но това можело да бъде грешка, защото вероятно още не съм готова да приема истината. Преждевременната конфронтация с източника на безпокойството ми можело да предизвика… психически срив.

— Виждаш ли? Той разбира от тези неща.

— Не, нищо не разбира — възрази Джинджър, ядосана от образния спомен за неотдавнашния си разговор с психиатъра, който се бе държал снизходително с нея. — Може би той знае кое е най-доброто за повечето пациенти, но не и кое е най-доброто за мен. Не мога да живея така. Когато Гудхаузен реши да ме подложи на хипноза, може би вече ще съм загубила разсъдъка си. Трябва да разбера какъв е проблемът ми и да се справя с него. Да направя нещо.

— Но сигурно разбираш, че не мога да поема отговорността да…

— Почакай. Предполагах, че ще откажеш — прекъсна го тя, извади от чантата си сгънат лист хартия и му го подаде. — Ето, прочети го.

Пабло взе листа. Макар че беше много по-възрастен от Джинджър, ръцете му не трепереха като нейните.

— Какво е това?

— Подписана от мен декларация, че отчаянието ме е довело тук и ти не носиш никаква вина, ако с мен се случи нещо.

Пабло не си направи труда да прочете текста.

— Но ти не разбираш, мила. Не ме е грижа дали ще бъда подведен под съдебна отговорност. Като се имат предвид възрастта ми и мудността на съдебните процеси, едва ли ще доживея присъдата. Човешкото съзнание е деликатен механизъм и ако стане нещо и предизвикам психически срив, със сигурност ще горя в ада.