Дийн Кунц - Непознати

Преобразяването й беше мигновено и потресаващо. Джинджър изправи рамене и отвори очи.

— Ръкавиците! О, Боже, ръкавиците!

— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър.

— Черни — с тих и треперещ глас отговори тя. — Лъскави.

— Друго?

— Не! — извика тя и понечи да стане от креслото.

— Моля те, седни.

Джинджър се вцепени, после стисна ръце в юмруци. Лъчезарните й сини очи бяха широко отворени и съсредоточени не върху Пабло, а върху ръкавиците в спомена й. Тя имаше такъв вид, сякаш бе готова отново да скочи й при най-малкото предизвикателство.

— Сега ще се отпуснеш, Джинджър. Ще се успокоиш… Ще бъдеш съвсем спокойна. Разбираш ли?

— Да. Добре — отговори тя и раменете й малко се отпуснаха, но още беше напрегната.

Обикновено когато хипнотизираше някого, Пабло установяваше мигновен и пълен контрол над субекта. Ето защо, възрастният илюзионист се изненада от продължаващото безпокойство на тази жена, въпреки призивите му тя да се отпусне и успокои.

— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър — повтори той.

— О, Боже.

Лицето й се изкриви от страх.

— Отпусни се и ми разкажи за ръкавиците. Защо се страхуваш от тях?

Джинджър се разтрепери.

— Н-не им позволявай да ме докоснат.

— Защо се страхуваш от тях? — настоя Пабло.

Тя обви ръце около тялото си и се дръпна назад.

— Чуй ме, Джинджър. Този момент във времето е замръзнал. Часовникът не се движи нито напред, нито назад. Ръкавиците не могат да те докоснат. Няма да им позволя. Времето е спряло. Аз имам силата да спирам времето и го направих. Ти си в безопасност. Чуваш ли?

— Да — отговори Джинджър, но в гласа й прозвуча колебание и едва сдържан ужас.

— Ти си в абсолютна безопасност. — Пабло се разтревожи, когато видя, че това симпатично момиче е обзето от страх. — Времето е спряло, затова можеш да разгледаш онези черни ръкавици, без да се страхуваш, че ще те сграбчат. Ще ги разгледаш и ще ми кажеш защо те плашат.

Джинджър не каза нищо. Само седеше и трепереше.

— Трябва да ми отговориш, Джинджър. Защо се страхуваш от ръкавиците? Тези ръкавици ли те плашат?

— Н-не. Не точно тези.

— Ръкавиците на онзи мъж в магазина за деликатеси вероятно ти напомнят за някакъв инцидент, случил се много отдавна, така ли?

— О, да. Да.

— Кога се случи онзи друг инцидент? За кои други ръкавици ти напомнят тези?

— Не знам.

— Знаеш. — Пабло стана от креслото, приближи се до прозореца и се вторачи в нея. — Добре… Стрелките на часовника отново се движат. Времето пак тече назад. Назад… Назад… До момента, когато ти за пръв път се уплаши от чифт черни ръкавици. Ти се носиш назад… назад… и сега си там. Ти си в самия миг и на самото място, където за пръв път си се уплашила от черни ръкавици.

Очите на Джинджър се фокусираха върху някакъв ужас в различно време, не в магазина за деликатеси, а на друго място.

Пабло я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Къде се намираш, Джинджър? Трябва да ми кажеш къде си.

— Лицето — каза тя с такъв обсебен глас, че илюзионистът потрепери. — Лицето. Безизразното лице.

— Обясни ми, Джинджър. Какво лице? Кажи ми какво виждаш?

— Черните ръкавици… Лицето с тъмната стъклена маска.

— Имаш предвид… като на мотоциклетиста?

— Ръкавиците… Тъмното стъкло. — В гласа й прозвуча страх.

— Успокой се. Отпусни се. Ти си в безопасност. А сега, където и да си, виждаш ли мъж с каска с тъмно стъкло и черни ръкавици?

Джинджър започна да заеква.

— Трябва да се успокоиш, Джинджър. Успокой се и се отпусни. Нищо няма да те нарани. Ти си в безопасност. — Пабло се уплаши, че губи контрол над нея и трябва да я изкара от унеса. Той се приближи чевръсто до Джинджър, коленичи до креслото й и нежно погали ръката й. — Къде се намираш, Джинджър? Колко далеч във времето си отишла? Къде си?

— Ох!

От гърдите й се изтръгна окаяно стенание — отзвук от времето, мъчителна реакция на дълго потискан ужас и отчаяние. Гласът на Пабло стана строг и властен.

— Аз те контролирам напълно. Ти спиш дълбоко и си изцяло под моя контрол, Джинджър. Заповядвам ти да ми отговориш.

През тялото й премина силна тръпка, граничеща с конвулсия.

— Заповядвам ти да ми отговориш. Къде се намираш, Джинджър?

— Никъде.

— Къде си?

— На неопределено място. — Тя изведнъж престана да трепери и се отпусна в креслото. Страхът изчезна от лицето й и чертите й омекнаха. После с тих и безчувствен глас Джинджър добави: — Мъртва.

— Какво искаш да кажеш? Ти не си мъртва.