Дийн Кунц - Непознати

— Ако не ми помогнеш, ще трябва дълго да ме лекуват. Няма да съм сигурна в бъдещето и при всички случаи ще получа психически срив. — Отчаяна, Джинджър повиши тон, давайки израз на безсилието и гнева си. — Ако ме отпратиш и ме оставиш в ръцете на доброжелателни приятели и на Гудхаузен, с мен ще бъде свършено. Кълна се. Не мога да продължавам да живея така! Ако откажеш да ми помогнеш, пак ще си виновен за психическия ми срив, защото си можел да го предотвратиш.

— Съжалявам.

— Моля те.

— Не мога да го направя.

— Коравосърдечно, черно копеле — извика Джинджър и се стресна от думите си, още докато ги изричаше. Обиденото му изражение я жегна и засрами. — Съжалявам. Извинявай.

Тя закри с ръце лицето си и се разрида. Пабло стана и се приближи до нея.

— Моля те, не плачи. Не се отчайвай. Всичко ще бъде наред.

— Не. Нищо вече няма да е същото.

Той нежно отмести ръцете й от лицето и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите. Възрастният илюзионист се усмихна, намигна и разтвори длан, за да й покаже, че в ръката му няма нищо. После, за нейна изненада, извади монета от двайсет и пет цента от дясното й ухо.

— А сега, успокой се — каза той и я потупа по рамото. — Успя да ме убедиш. Не съм от камък. Женските сълзи могат да сторят чудеса. Противно на онова, което ми диктува здравият разум, ще направя, каквото мога.

Джинджър отново се разрида, но този път от благодарност.

— Сега спиш дълбоко. Напълно си отпусната и ще отговориш на всичките ми въпроси. Разбираш ли?

— Да.

— Не можеш да откажеш да отговориш. Не можеш да откажеш. Не можеш.

Пабло бе дръпнал завесите на големия прозорец и бе угасил осветлението, с изключение на лампата до креслото на Джинджър. Кехлибарените лъчи придаваха на косите й златист оттенък и подчертаваха бледността на кожата й.

Той се вторачи в нея. Тя беше крехка, красива, изящна и женствена, но в същото време лицето й изразяваше сила. Съвършеният баланс беше най-очебиен в изражението й, в което характерът и красотата имаха еднаква тежест.

Очите й бяха затворени и леко помръдваха под клепачите — знак, че Джинджър е изпаднала в дълбок транс.

Пабло отново седна на креслото, което се намираше далеч от кехлибарената светлина на единствената лампа, кръстоса крака и попита:

— Джинджър, защо се уплаши от черните ръкавици?

— Не знам — тихо отговори тя.

— Не можеш да ме лъжеш. Разбираш ли? Не можеш да криеш нищо от мен. Защо се уплаши от черните ръкавици?

— Не знам.

— Защо се уплаши от офталмоскопа?

— Не знам.

— Защо се уплаши от канала на мивката?

— Не знам.

— Познаваш ли човека на мотоциклета, когото видя на Стейт Стрийт?

— Не.

— Тогава защо се уплаши от него?

— Не знам.

Пабло въздъхна.

— Добре, Джинджър. Сега ще направим нещо изумително. Нещо, което изглежда невъзможно. Но аз те уверявам, че е възможно. Всъщност е много лесно. Ще накараме времето да тече назад, Джинджър. Ще те изпратим бавно назад във времето. Ще се подмладиш. Това вече става. Не можеш да устоиш… Времето е като река… Тече назад. Вече не е двайсет и четвърти декември, а двайсет и трети декември, понеделник. Часовникът се движи назад… Малко по-бързо… Сега е двайсет и втори… Двайсети… Осемнайсети… — Пабло продължи така, докато стигна до дванайсети ноември. — Ти си в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ и чакаш поръчката ти да бъде изпълнена. Усещаш ли уханието на печените сладкиши и на подправките? Кажи ми какви миризми долавяш.

Джинджър кимна и пое дълбоко въздух. На лицето й се изписа задоволство. Гласът й стана по-оживен.

— Пастърма, чесън… курабии с мед… карамфил и канела… Шоколад. Усещаш ли аромата на кейка с кокосови орехи?

— Вълшебен е. А сега, плати покупките си, тръгни към вратата и започни да ровиш в чантата си.

— Не мога да натъпча вътре портмонето си — намръщи се Джинджър.

— В другата си ръка държиш плика с покупките.

— Трябва да извадя ненужните неща от чантата си.

— Бам! Сблъскваш се с мъжа с руската ушанка.

Джинджър ахна и на лицето й се изписа изненада.

— Той грабва пазарския плик, за да не го изтървеш. Казва ти, че съжалява.

— Вината е моя.

Пабло знаеше, че Джинджър не говори на него, а на мъжа с подпухналото лице и руската ушанка, който сега бе напълно реален за нея като в онзи вторник в магазина за деликатеси.

— Не гледах къде вървя — добави Джинджър.

— Той ти подава покупките и ти ги взимаш от него. И тогава забелязваш… ръкавиците му.