Дийн Кунц - Непознати

Двете слязоха в мраморното фоайе, облякоха палтата си, излязоха от къщата и се качиха на черния мерцедес, който чакаше на алеята за коли.

Рита шофираше с присъщата й самоувереност. Отдалечиха се от старите имения и навлязоха в по-оживените улици, отправяйки се към кабинета на доктор Имануел Гудхаузен на Стейт Стрийт. В единайсет и трийсет Джинджър имаше среща с Гудхаузен, при когото бе ходила два пъти миналата седмица. Трябваше да го посещава в понеделник, сряда и петък, докато стигнеха до причината за пристъпите на пориомания.

Рита смяташе да пазарува, докато Джинджър е при психиатъра, а после щяха да обядват в някой скъп ресторант.

— Мисли ли за идеята, която ти предложих в петък? — попита Рита. — За женското отделение в болницата?

— Смятам, че не съм готова за това. Чувствам се ужасно непохватна.

— Работата е важна.

— Знам. Видях колко много пари си събрала за болницата и новата апаратура, която си купила, но… предпочитам засега да стоя далеч от „Мемориъл“. Ще бъде твърде отчайващо да бъда там. Непрекъснато ще ми напомнят, че не мога да върша работата, за която съм обучена.

— Разбирам, мила. Не мисли повече за това. Но има и Комитет за симфонична музика, Женско дружество за подпомагане на възрастните и Комитет за защита на децата. Всяка една от тези организации може да се възползва от помощта ти.

Рита неуморно се занимаваше с благотворителна дейност. Беше председател на няколко комитета и непрекъснато организираше балове за събиране на средства.

— Какво ще кажеш? — настоя тя. — Убедена съм, че работата с деца ще ти се стори особено удовлетворяваща.

— Ами ако получа пристъп, докато съм с децата? Ще ги уплаша и…

— Нищо подобно. През последните две седмици всеки път, когато се опитам да те измъкна от къщата, ти използваш едно и също извинение и не искаш да напуснеш стаята си. Но не получаваш пристъпи. Дори това да стане, няма да ме поставиш в неудобно положение, мила. Не изпадам лесно в неудобно положение.

— Нито за миг не съм си помислила, че си срамежлива теменужка. Но не си ме виждала в състояние на пориомания. Не знаеш на какво приличам и…

— За Бога, говориш така, сякаш си доктор Джекил и господин Хайд. Още не си убила никого, нали?

Джинджър се засмя и поклати глава.

— Страхотна си, Рита.

— Чудесно. Ще бъдеш много полезна в благотворителната дейност.

Макар да не мислеше, че Джинджър ще се занимава сериозно с това, Рита бе решила да й помогне да преодолее кризата и нищо не беше в състояние да й попречи. Джинджър бе трогната от загрижеността й и същевременно потисната, че се нуждае от специално внимание.

Мерцедесът спря на светофара и когато погледна през страничното стъкло, Джинджър забеляза голям мотоциклет. Мотористът обърна глава към нея, но тя не видя лицето му. Тъмното стъкло на каската стигаше до брадичката му.

За пръв път от десет дни над Джинджър се спусна мъглата на амнезията. Този път това стана по-бързо, отколкото в инцидентите с черните ръкавици, офталмоскопа и канала на мивката. Тя се вторачи в лъскавото тъмно стъкло на каската и сърцето й започна да бие като обезумяло. Дъхът й секна. Изведнъж я заля силна вълна на паника и ужас.

Първото, което Джинджър чу, бяха клаксоните на колите, автобусите и камионите.

Тя отвори очи и зрението й постепенно се проясни. Още беше в мерцедеса, който бе спрял пред светофара и пречеше на другите коли да минат.

Джинджър се чу, че хленчи.

Рита Ханаби се бе навела над нея и бе хванала ръцете й.

— Джинджър? Как си? Добре ли си? Джинджър?

В следващия миг Джинджър видя кръвта. Тревистозелената й пола беше изпръскана с червени капки. Ръкавът на сакото й беше изцапан в тъмночервено. Ръцете й бяха окървавени. Както и ръцете на Рита.

— Господи — промълви Джинджър.

— Съвзе ли се, мила? Чуваш ли ме? Кажи нещо.

Единият от ноктите на Рита беше счупен, а ръцете й бяха издраскани. По тях имаше драскотини, а дланите кървяха. Кръвта беше на Рита, не на Джинджър.

Клаксоните продължаваха да свирят.

Джинджър вдигна глава и видя, че идеалната прическа на Рита е съсипана и косите й са разрошени. На лявата страна на лицето й имаше петсантиметрова драскотина и кръвта се смесваше с грима и се стичаше по брадичката й.

— Слава Богу, дойде на себе си — с видимо облекчение каза Рита и пусна ръцете на Джинджър.

— Какво съм направила?

— Само драскотини. Всичко е наред. Получи пристъп, изпадна в паника и се опита да слезеш от колата. Не можех да те пусна. Можеше да те блъсне нещо.