Дийн Кунц - Непознати

Седмина щяха да заминат за Чикаго и Бостън с джипа „Чероки“, шофиран от Нед. Те не се отправиха направо към хълмовете, за да не ги забележат преследвачите. Нед щеше да кара колкото е възможно по-дълго в долините, валозите и падините. Воят на вятъра заглуши бръмченето на двигателя и джипът изчезна в снега.

Джинджър, Доминик и Джак се качиха в пикапа на Сарвър и поеха след джипа. Джинджър седеше между Джак и Доминик, гледаше пред предното стъкло и се питаше дали някога отново ще види останалите. За няколко дни тя бе започнала да ги обича и се страхуваше за тях.

Ние не сме безразлични. Това ни различава от дивите зверове. И Джейкъб казваше така. Той често повтаряше, че интелектът, смелостта, любовта, приятелството, състраданието и съпричастността са най-важните качества на човека и допринасят за превъзходството на човешката раса.

Ние не сме безразлични. Това е нашето проклятие. И благословия.

Паркър Фейн се уплаши, че пилотът на десетместния самолет няма да може да се приземи заради виелицата и ще се опита да кацне другаде, далеч от Невада. Но всичко мина благополучно.

Паркър слезе и забърза към изхода на малкото летище.

Когато пристигна в Сан Франциско, той си купи електрическа самобръсначка от един от магазините за сувенири на летището, отиде в тоалетната и обръсна брадата си. От десет години не бе виждал лицето си без тази украса. Всъщност изглеждаше много по-добре, отколкото очакваше. Докато се преобразяваше, в тоалетната влезе друг мъж и шеговито попита:

— От ченгетата ли бягаш?

— Не. От съпругата ми — отговори Фейн.

— И аз — рече мъжът, който обаче говореше сериозно.

Паркър плати в брой билета си до Рино, за да не проследят местонахождението му, ако използва кредитната си карта. След четирийсет и пет минутно пътуване над Сиера Невада той извади късмет и намери едно-единствено свободно място в самолета за Елко, излитащ след дванайсет минути. Паркър отново плати в брой и остана с двайсет и един долара в джоба. В продължение на два часа и петнайсет минути геройски издържа на клатушкането на самолета и когато слезе на летището, смяташе, че ще бъде изтощен. Но, макар и да беше странно, Паркър се чувстваше жизнен, енергичен и изпълнен с решителност. Имаше усещането, че е бик, хукнал в полето, за да се справи с лисица, която плаши стадото.

Фейн намери обществен телефон и се опита да се обади на Доминик, но телефоните в мотел „Спокойствие“ не работеха. Той предположи, че виелицата има нещо общо с това, но не изпита подозрения и не се разтревожи. Трябваше да отиде там, където се нуждаеха от него, при това бързо.

За две минути Паркър установи, че на летището няма коли под наем, а фирмата за таксита разполагаше само с три коли, и трябваше да чака час и половина. Той помоли за превоз неколцината останали пътници от самолета, но безуспешно. Докато се обръщаше ту към един, ту към друг, Паркър забеляза мъж с прошарени коси, който също изглеждаше отчаян.

— Извинете — обърна се непознатият към Фейн. — Аз съм свещеник и имам спешна работа. Въпрос на живот и смърт. Трябва на всяка цена да отида в мотел „Спокойствие“. Имате ли кола?

Доминик Корвези присвиваше очи и се взираше навън през предното стъкло на пикапа. Светът приличаше на бяла тюлена завеса.

След малко осъзна на какво се дължи напрежението му. Доминик очакваше да си спомни още нещо. Самолети… Какво се бе случило, след като третият изтребител прелетя толкова ниско, че го накара да се хвърли на земята?

Но сипещите се бели снежинки не хвърлиха светлина в мрака. От време на време неочаквано се появяваха криви и назъбени скални образувания, досущ праисторически зверове, забулени в мъгла. Доминик знаеше, че Джак не смее да рискува да запали фаровете. Макар че пикапът беше скрит от снега и стръмните склонове на долината, през която минаваха, светлината щеше да се отрази в безбройните ледени кристалчета и да издаде местонахождението им. Джак караше на север, разчитайки на показанията на компаса, които Доминик му съобщаваше.

След стотина метра стигнаха до края на долината и поеха нагоре. Джак смени скоростите, настъпи педала за газта и пикапът започна да се изкачва по неравния, скалист склон.

Джинджър изглеждаше по-красива отвсякога на оскъдната сивкава светлина на превалящия ден. В сравнение с лъскавите й, сребристоруси коси, белият сняг изглеждаше мръсен.

Пикапът се изкачи на върха на хълма, спусна се надолу и пое по равна отсечка от пътя. Когато започнаха да се изкачват по друг склон, Джак изведнъж удари спирачки и извика: