Дийн Кунц - Непознати

— Доктор Бенел и повечето членове на екипа му са на мнение, че няма и никога не е имало заплаха. Минаха осемнайсет месеца и те са сигурни в това. Доводите им са много убедителни.

Лийланд се опита да ги накара да разберат, че Бенел и хората му може да са заразени и следователно, ненадеждни, и вече не може да се вярва на никого от Тъндър Хил. Но Фолкърк беше военен командир, а не оратор, и в надпреварата с Фостър Полничев осъзна, че говори като бръщолевещ несвързано параноик.

Лийланд не получи голяма подкрепа и от единствения източник, на който разчиташе — генерал Риденауър. Отначало началникът на генералния щаб на армията се държа безпристрастно, изслушваше всяко мнение и играеше ролята на посредник, защото постът му беше нещо средно между политическо назначение и военен от кариерата. Но скоро стана ясно, че Риденауър е съгласен повече с Полничев, Фоксуърт и Хъртън, отколкото с Фолкърк.

— Разбирам инстинктите ви в тази ситуация, полковник, и им се възхищавам — каза генерал Риденауър, — но мисля, че проблемът излезе извън границите на пълномощията ви. Случаят изисква включването не само на военни, но и на невропатолози, биолози, философи и други учени. Едва тогава може да предприемем нещо. Ако, разбира се, бъде открито доказателство за непосредствена заплаха, ще променя решението си. Ще подкрепя залавянето на свидетелите от мотела, ще заповядам карантина на Тъндър Хил за неопределен период от време и ще взема мерките, които вие препоръчвате. Но засега, щом няма сериозна и очевидна заплаха, смятам, че трябва да действаме предпазливо и да запазим тайната.

— Моите уважения — каза Лийланд, като едва сдържаше гнева си, — но заплахата ми се струва и сериозна, и очевидна. Мисля, че няма време за невропатолози, философи и безгръбначни, съмнителни, безмозъчни политици.

Тази откровена оценка предизвика бурната реакция на Фоксуърт и Хъртън, чиито назначения бяха политически. Те се развикаха и Лийланд изгуби обичайното си хладнокръвие и също се разкрещя. В миг конференцията се изроди в шумна кавга, която завърши едва когато Риденауър упражни контрол. Той бързо наложи съгласие да не се пристъпва към действие срещу свидетелите и да не се взимат мерки нито да се укрепва, нито да се разкрива тайната.

— Ще поискам спешна среща с президента, веднага щом приключим това обсъждане — каза Риденауър. — След двайсет и четири или най-малко четирийсет и осем часа ще се опитаме да представим план, който ще удовлетвори всички.

„Това е невъзможно“ — мрачно помисли Фолкърк и затвори телефона. Злополучната конференция бе завършила с неочакваното му унижение. Той кипеше от гняв. Лейтенант Хорнър не трябваше да разбира, че нещата са се обърнали срещу Лийланд. Хорнър не биваше да има причина да подозира, че операцията, която Фолкърк ще предприеме, е в абсолютно противоречие със заповедите на генерал Риденауър.

Полковникът щеше да нареди магистрала 80 да бъде затворена под претекст, че има изтичане на токсични вещества, за да изолира мотел „Спокойствие“. После щеше да задържи свидетелите и да ги закара в Тъндър Хил. И когато всички бъдеха под земята, затворени зад масивните противобомбени врати, Лийланд щеше да ликвидира тях — и себе си — с помощта на двете петмегатонни ядрени бомби, които се съхраняваха във военния склад. Взривът щеше да унищожи всичко и всички в хълма, да ги превърне в пепел и да елиминира първоизточника на ужасната зараза — гнездото на врага. Разбира се, щяха да останат други потенциални източници на зараза — семействата Толк и Холбърг и всички останали свидетели, чиито прегради в паметта не бяха започнали да се рушат. Но Фолкърк беше убеден, че след като предприемеше смелата акция да елиминира най-големия и първичен източник на инфекцията, Риденауър ще бъде засрамен от примера му на саможертва и ще събере мъжество да направи необходимото, за да довърши работата и да изтрие всяка следа от заразата от лицето на земята.

Лийланд Фолкърк се разтрепери — но не от страх, а от гордост. Той бе избран да води и да спечели най-голямата битка на всички времена и да спаси не един народ, а целия свят от безпрецедентна заплаха в историята на човечеството. Фолкърк знаеше, че е способен да извърши саможертвата, която се изискваше. Той не се страхуваше. Лийланд се запита какво ще почувства в секундата, в която умира. През тялото му премина тръпка, като си представи как ще изпита най-силната въобразима болка — жестока и пронизваща, но в същото време краткотрайна. Нямаше съмнение, че Фолкърк щеше да издържи.