Дийн Кунц - Непознати

Стефан се приближи до обществен телефон и набра номера на мотел „Спокойствие“, но чу само съскане. Телефонистката каза, че също не може да се свърже.

— Съжалявам, но, изглежда, има проблем с линията, господине.

— Какъв проблем? Какво има? — разтревожи се отец Висажик.

— Предполагам, че е заради снежната буря. Вятърът е много силен.

Но Стефан не беше убеден, че това е причината телефонът да не работи. Виелицата едва бе започнала. Той не вярваше, че телефонните линии са отстъпили пред първите предпазливи пориви на вятъра. Изолацията на мотел „Спокойствие“ беше зловеща перспектива и по-скоро бе дело на човешка ръка, отколкото на задаващата се буря.

Стефан се обади в „Сейнт Бернадет“ в Чикаго. Отец Джерано отговори на второто иззвъняване.

— Майкъл, пристигнах благополучно в Елко. Но не мога да се свържа с Брендън. Телефонът им не работи.

— Да, знам.

— Но как разбра?

— Преди няколко минути се обади един човек, който отказа да се представи, но каза, че е приятел на Джинджър Вайс. Тя му се обадила сутринта и поискала информация. Той намерил каквото й трябвало, но не могъл да се свърже с мотел „Спокойствие“. Джинджър Вайс явно се е досетила, че ще има проблем и му дала номера на нейни приятели в Бостън. Човекът им разказал какво е научил, а Джинджър Вайс ще ни се обади, когато има възможност.

— Отказал да се представи? — учуди се отец Висажик. — И каква информация е поискала Вайс?

— За две неща. Първо, за някакво място на име Тъндър Хил. Човекът каза, че това е огромен, военен склад, намиращ се под земята. И второ, за полковник Лийланд Фолкърк, който е командир на нещо, наречено Организация за спешно реагиране на вътрешни кризи.

Стефан се вторачи във виелицата навън, заслуша се в биографията на полковника и започна да се поти от напрежение, опитвайки се да запомни всички подробности.

— Господин Хикс, изглежда, смята, че само част от биографията на полковник Фолкърк може да е свързана със случилото се с хората в мотел „Спокойствие“ — добави Майкъл.

— Господин Хикс?

— След като не ми каза името си, нека да го наричаме така.

— Продължавай.

— Ами, според господин Хикс ключовият факт е, че полковник Фолкърк е военният представител в една правителствена комисия, ГИПК, която преди девет години е започнала важно научно проучване. Господин Хикс открил три неща. Първо, много от учените в комисията сега са в дълги и необичайни отпуски или неизвестно защо са временно отстранени от работа. Второ, на осми юли по миналата година, точно два дни след неприятностите на Брендън и другите в Невада, било наложено ново ниво на секретност върху докладите на ГИПК.

— Но какво означава ГИПК?

Майкъл Джерано му каза.

— Мили Боже, помислих си, че може да е това! — възкликна Стефан.

— Сериозно? Трудно е да те изненада човек, отче. Но не може да си се досетил каква е причината за проблемите на Брендън. Наистина ли мислиш, че там се е случило… точно това?

— Трябва да призная, че не стигнах до този извод само благодарение на гигантския си интелект. Сутринта Калвин Шаркъл изкрещял нещо подобно на полицаите.

— Господи!

— Може би сме пред прага на един нов свят, Майкъл. Готов ли си за него?

— Ами… не знам. А ти, отче?

— О, да! Напълно съм готов. Но пътят към този свят може да е изпълнен с опасности.

Джинджър долавяше нарастващото безпокойство на Джак Туист. Той действаше, разчитайки на инстинкта си, който му подсказваше; че времето изтича. Джак непрекъснато поглеждаше през прозорците и вратите, сякаш очакваше да види вражески лица.

Беше им необходим половин час, за да се облекат за лютата зима навън, да заредят оръжията и да пренесат всичко в пикапа на семейство Сарвър и в джипа на Джак. Те не работеха мълчаливо, защото това щеше да предупреди врага за предстоящото им заминаване, а бъбреха за дребни неща, докато бързо се приготвяха.

Накрая, в четири и десет, пуснаха силно радиото, надявайки се звукът да прикрие за известно време отсъствието им, и излязоха през задната врата. Прегърнаха се, казаха си довиждане и си пожелаха да се видят отново. Джинджър забеляза, че Джак и Джорджа дълго се сбогуват и прегръщат. Джак прегърна и целуна Марси, сякаш беше негово дете. Раздялата беше мъчителна за всички, защото членовете на семейството от мотел „Спокойствие“ подозираха, че някои от тях няма да оцелеят, за да се срещнат пак.

— Добре, достатъчно — каза Джинджър, преглъщайки сълзите. — Да се махаме оттук, по дяволите.